04 април 2013

Тясната пътека към успеха

Напоследък, във вихъра на революцията, множество мнения и идеи никнат оттук и оттам за това какво трябва да се направи, за да излезе България не само от икономическата криза, която започна през 2009 година, а и от цялостната стопанска и обществена криза, която традиционно се нарича “преход”, започнала още през 1990.

В този хаос от думи, камъни се хвърлят по всички строеве, философии, политики и идеи, за съжаление твърде често без да се търси истината, понякога дори с откровено изопачаване на смисъла. Пример за това е тази статия във вестник “Дума”, прикрепила към либералните идеи и в частност към неолиберализма, епитети и “морални” оценки, които се отнасят за нещо друго, но не и за икономическата и социална система, която е причина за всички “икономически чуда”, случили се след Втората Световна Война.

Според мен една от причините за тази каша са популистките цели, които преследват много от лицата, появяващи се по медиите, но също така за съжаление и твърда слабата запознатост на голяма част от хората с духа на времето, в което живеят и с идеите, които го оформят. Затова в тази статия искам да обясня накратко основните подходи на държавата към икономиката, които са се установили до днес. Нямам претенции за изчерпателност или кой знае каква конкретност, първо защото никъде по света няма икономическа система в чист вид, а второ защото детайлите на всеки подход към икономиката са неизчерпаема тема.


Подходът на консерваторите

Някога, когато държавата имала за цел само да пази границите си и да строи красиви дворци за царя, тези които произвеждали пушки и мечове и тези, които които копаели злато в мините, били много важни за нея. От останалите не се интересувала, освен когато трябвало да плащат данъци. И Както и при някогашните царства, деленето отново е заради държавни планове, само че вече с други цели. Не за да строят дворци на царя, а за благоденствие на всички или поне така твърдят консерваторите. Уви държавните цели съвсем не изчерпват причините, поради които някои фирми са по-важни от останалите. Последните освен това притежават и морални преимущества пред останалите, защото са доказали, че са най-успешните, особено монополите. А освен, че издържат “най-способните” и “трудолюбиви” членове на обществото, както споменах те осигуряват и препитание на всички останали. Затова се нуждаят от специално отношение от страна на държавата, за да избягват неприятностите, защото лошото за тях е особено лошо за цялата икономика. до ден днешен деленето на големите бизнеси и дребните предприемачи (които събирателно ще наричам фирмите) на “важни” и “второстепенни” е ядрото на всеки икономически модел, измислен от консерватори.

Консервативният подход е този, към който се стреми България след 1997 г, и който, като използвам фразеологията от статията във вестник “Дума” е “икономика на свещените крави”. При него “важните” са монополи, фирми от “стуркутуроопределящи отрасли”, “гръбнаци на икономиката”, “инвеститори клас А”, фирми в “клъстери” и т.н., а всички останали, които не са в “структуроопределящите отрасли” или просто са прекалено малки, за да заслужат специално отношение са “второстепенни”. В едно по-старо време, преди 60-70 години, в групата на “важните” са попадали и най-различни сдружения на фирми от един и същ отрасъл, наречени “картели” и “тръстове”, които днес биха били незаконни, но тогава на тях се е гледало с добро око.

Това в известна степен е вярно, големите фирми наистина дават препитание не само на работниците и акционерите си, а и на рояк от малки и средни фирми, които ги обслужват, наречени “котидж” (cottage). Един мой познат някога работеше във фирма, част от котиджа на Netscape. През това време успя да сбъдне мечтата си да се вози в чисто нов Кадилак, уви това продължи само две години, докато браузъра на Netscape загуби пазарния си дял, а с това и моят познат загуби новия си Кадилак. Разбира се Netscape не е пример за подкрепяна от държавата фирма, а просто илюстрация как фирма-гигант може да осигури бизнес на солиден “котидж”.

При консервативния модел, важните фирми получават държавна подкепа, на която останалите не се радват. Била тя изгодни кредити, преки дотации, облекчени административни процедури, привилегирована позиция на пазара, дори по-ниски данъци. Примери за такава подкрепа в България са печално известните договори в енергетиката, които гарантират монополна позиция на ЕРПтата, преференциални цени за изкупуване на електроенергията за ВЕИ и някои ТЕЦове. Към същата група на привелигировани компании у нас могат да се прибавят пенсионно-осигурителните дружества, които имат гарантирана възвръщаемост от дейността си, банките които дефакто се ползват от гаранциията на БНБ, че при никакви обстоятелства няма да фалират, букмейкърът Еврофутбол, на който е гарантирана монополна позиция и други. Също така към списъка на привлегированите трябва да се добавят и всички, които де-факто чрез корупция или просто заобикаляйки твърде стриктните правила за държавни търгове, се сдобиват с държавна подкрепа. Пример за това са фирми от пътното строителство и търговията с горива, които твърде често печелят обществени поръчки у нас.

Консервативният подход е най-често срещания, особено в третия свят. Той е причината за избухването на почти всички бунтове и революции от 17ти век насам.


Социалистически подход

Следващият подход към икономиката е социалистическият. Той също гравитира около отношението към “свещените крави”, като критиката му към консервативния модел не е върху това дали те са нещо наистина полезно за икономиката, а единствено дали продуктите, които дават, се разпределят справедливо сред обществото. При социалистическият модел, “важните” фирми са национализирани и се управляват от държавата. Социалистическият модел се различава от консервативния само по обратната посока на морализаторстването (собствениците на монополи не са “най-добрите граждани”, а “експлотатори”) и по малко по-ниската си икономическа ефективност, поради корупцията и проблемната компетентност на държавните служители.

Социалистическият модел, в крайна форма беше господстващата система в Източна Европа до 1990, а днес в Куба и Северна Корея. Ползва се в голяма степен в най-различни . По традиция нефтените компании, железниците и предприятията от енергетиката извън САЩ са държавни. Социалистическият подход, като елемент на някоя икономика от смесен тип, може да бъде изключително успешен, както в примера със Скандинавските държави, но темата за това защо симбиозата между социалистически и либерален подход е толкова плодотворна ще оставя за някоя друга статия, защото е дълга и доста детайлна.

Поради фокуса върху етични категории, изместващи икономическата логика, социалистическият модел често се използва от диктаторски и популистки режими, като в Либия по времето на Муамар Кадафи, Ирак по времето на Саддам Хюсеин, Венецуела и т.н.


Либералният подход

Предполагам, че на някои ще им е трудно дори да си представят, как би изглеждала българската икономика, или която и да е друга икономика без “гръбнак”, който да представлява някой важен отрасъл, като туризма, или някоя голям завод. Ако премахнем “гръбнака” няма ли икономиката, а и цялото общество да се срути и изпадне в бедност и анархия? Способна ли е “безгръбначна” икономика да се развива стабилно, да осигури прехрана за всички, и задоволи потребностите на обществото? Такива тревоги, често подкрепени от фирми, ползващи се с държавни преференции, са направили навлизането на идеите за свободен пазар изключително трудно, понякога с цената на въоръжени конфликти и социални безредици.

Въпреки, че исторически либералният подход не е бил планиран, а е възникнал като “вакуум” създаден, чрез отпадане на монополните привилегии, през 20ти век този хаотичен ред е намерил подробно описание и обяснение. Фридрих Хайек, обяснявайки как функционира безгръбначна икономика пише, че има два начина на обществен порядък: йерархичен и спонтанен. При първият чрез принуда и субординация се постига желаното функциониране на подредената система. Такъв порядък има във всяка една фирма или армия, където управителят или командирът имат правото да се разпореждат с всичко, включително с това кой да бъде назначен и кой уволнен или да решат кой да обикаля, нарамил пушка, докато останалите спят. Вторият е спонтанният ред, наричан понякога “самоорганизация”. Това е равновесието, което възниква сред привиден хаос без нужда от централно координиране. Пример за него е целият свободен пазар, с всички фирми в него. Управителят на която и да е от тях има правото да уволни или назначи когото пожелае, но не може да задължи никой клиент да си купи стоките, които фирмата му предлага, нито да накара банките да й отпуснат кредит в размера и при условията, които той желае. Въпреки, че на пазара на която и да е стока, всеки има право да поиска каквато цена пожелае, и въпреки че дори участниците на пазара често се менят, като едни фалират, а други се появяват, цената на стоката която предлагат, варира изключително слабо. Тази стабилност на пазарнато определената цена, наречена от Адам Смит “невидимата ръка на пазара”, е проявление на същия този спонтанен ред, за който говори и Хайек. Той е един от фундаментите на третия подход към икономиката - либералния, защото показва, че и без предварително планиране и надзор може да се постигне равновесие на цените и да се избяга от привидния хаос.

Самият механизъм на постигане на това равновесие е чрез равно третиране на всички фирми и отпадането на всички привилегии. Така, при отсъствие на държавен надзор, пазарните механизми са тези, които определят какви ще са цените на стоките и в какви количества ще се продават те. Административния контрол се ограничава само в това да гарантира честна конкуренция и защита от измами, включително на потребителите.


Кратко сравнение на трите подхода

Както при консервативният модел, така и при социалистическия има един спецфичен проблем, свързан с привилегированото отношение на държавата, или с монополното положение. Той произтича от това, че когато липсва свободен пазар за дадена стока, то цената, по която тя се продава не е резултат от реалното й търсене, а от някакъв вид планиране, било то частно или държавно. Затова споровете за размера на такива цени излизат от икономическата логика и навлизат в полето на справедливостта и морала. Справедливо ли е kWh електроенергия да струва 18 стотинки? Дали не по-справедлво да е 15 или може би 25?! Откъде да разберем, ако няма пазар и цената не е определена от търсене и предлагане? А ако, правителството реши, че не само пазарът на електроенергия трябва да е разпределен между няколко фирми, но също така и пазарът на кашкавал, то сигурни ли сме, че цената от 12 лв за килограм, която днес виждаме, е справедлива? Дали например 20 лева за килограм не е по-честна цена за тази толкова полезна храна?

Пазарните цени, определени от конкуренцията, освен естествената си стабилност, имат и още две преимущества - първо те разпределят много по-ефективно ресурсите в обществото, защото се съобразяват едновременно с динамично търсене и предлагане, второ остават много повече хора удовлетворени от тях, защото възможността за свободен избор от кого да се купи или на кого да се продаде, създава много по-силно усещане за справедливост на такива сделки, сравнени с дирижираните.

Както споменах в началото, неолибералният икономически модел е причината зи всички икономически бумове след ВСВ, като се започне с Германия и се свърши с Чили. За съжаление този икономически модел е и този, с който се спекулира най-много. Затова ще се спра на няколко от най-честите заблуди по отношение на него.


Българските страхове от либерализма

У нас винаги, когато се заговори за либерализация се надигат страхове, че това дефакто ще означава повишение на цените. За съжаление тези страхове често са оправдани, защото твърде често “либерализация” е просто евфемизъм, използван за преразпределение на пазари между съществуващите вече участници. Както и да е, същината на истинската либерализация е, както вметнах по-горе, да се гарантира свободна и честна конкуренция, при която всеки може да стане участник на всеки пазар и изискванията за това да бъдат минимални. Както и Хайек и Ерхард, а много други отбелязват, основата на пазарната икономика е свободната конкуренция, а не дирижираната. Ако пазарът на електроенергия е разпределен териториално между трима участници, то те не са конкуренти, въпреки че извършват една и съща дейност. Конкуренти ще станат ако всеки има право да продава на всички потенциални клиенти и ако може да го прави по цени, с които се договаря с всеки индивидуално. Т.е. всяка реформа, която не позволи на всеки, който пожелае, да навлезе в някакъв пазар, не е истинска либерализация.

Другите страхове от либерализацията са свързани с тревоги, че дори участниците на свободен пазар, ще се картелират и ще установят високи цени, които не са изгодни за потребителите. Това също няма как да е вярно, защото “либерализация” не означава просто свободно плаващи цени, но също така ниски бариери за влизане и излизане на пазара. Т.е. дори да се образува картел, който да се опита да държи цените високи, то пазарът да е отворен за нови участници, които водени от интереса си за печалба, да предложат цени, които повече се харесват на купувачите. В предходната статия писах за пазара на електроенергия в Холандия и как от гледна точка на потребителя, избора на електроразпределително дружество е подобен на избора на интернет доставчик в България. Пазарът на електроенергия не е толкова лесен за либерализиране, както този на интернет, но факт е че това е напълно постижимо и е видно не само от примера с Холандия, но и с всяка друга западноеврпейска държава.

Трета заблуда е, че либерализмът ще доведе до голяма бедност. Уви, това не просто че е не е обикновена заблуда, а дори е измама. Измежду всички държави с висок стандарт на живот, единствено емирствата в Персийския Залив и още една шепа миниатюрни държави с огромни нефтени залежи, не са пазарни икономики със свободна конкуренция. Без значение дали социалната политика на правителствата е активна, както в западна Европа, или минимална, както в Източна Азия, държавите, в които бедността е ниска, без изключение са такива с пазарна икономика. Свободната конкуренция е най-мощният двигател на икономиката, измислян някога, а тривално ефективната икономика, произвежда повече продукти за разпределяне. Пенсиите, обезщетенията за безработица и другите социални плащания, логично са най-високи в такива държави.

Обичайно у нас и в Европа политическите партии, застъпващи либералния подход към икономиката, се намират в “центъра” на политическия спектър. Едната причина за това е аполитичността на свободния пазар - той няма нужда от активна държавна политика, за да функционира, обратно вирее най-добре при минимална държавна намеса, оттам и неангажираността му традиционните десни или леви социални модели, основаващи се на строги ценностни системи. Това позициониране на либералните партии създава и грешното впечатление, че те са нещо средно между консерватори и социалисти, докато всъщност тяхната идея за икономиката е нещо качествено различно. Но това позициониране дава една подходяща метафора за това как изглеждат трите подхода към икономиката.

Либералният подход към икономиката прилича на вървене по билото на покрив. Отдясно е хлъзгаво и стръмно и само най-ловките могат да се вървят стабилно там. Отляво е още по-стръмно и може да се мине само ако всички се държат заедно, за съжаление има опасност всички колективно да паднат на земята. И само напред има една тясна пътека, по която вървенето е лесно, стига да не се залита надясно и наляво. Това е единствения път, който трайно и сигурно води към благоденствието и успех за всички.