04 юни 2013

Подоходите данъци в България и ефектът им върху социалното разслоение

В една предходна статия описах кой в България плаща ДДС и акцизите. Сега в тази статия ще се спра на това кой плаща данъците и социалните осигуровки в най-често срещания случай - при трудови договори.

Всеки, който някога е бил нает на работа във фирма, или поне е виждал какво представлява фиш за заплата, знае че социалните осигуровки, които са плащат са разделени на такива, които са “за сметка на работодателя” и на такива, които са “за сметка на работника”. Не знам чия глупава глава е решила да прави такова разделение и каква полза е видяла от него, защото всички осигуровки са само и единствено за сметка на работника, т.е. плаща ги единствено той, изцяло и без помощта на когото и да е друг и сега ще обясня защо е така.

Да си представим една хипотетична ситуация при която фирма “Китка Трейд” поддържа офис техниката на фирма “Щурче Импекс” срещу 1000 лева месечено. Нека предположим освен това, че “Щурче Импекс” намира цената на услугата за твърде висока и решава да проучи възможността да наеме собствен служител, който да върши това, вместо “Китка Трейд”. Нека да помислим какво би било неговото възнаграждение. Очевидно то няма да е 1000 лева нето, защото тогава за “Китка Трейд” би било много по-изгодно да продължи договора си с “Щурче Импекс”. Няма да бъде дори и 1000 лева бруто, защото дори тогава фирмата ще плаща осигуровки “за нейна сметка”, с които ще надвиши цената, която предлага “Щурче”. И остава третата възможност - да плаща такова възнаграждение на новия си работник, при което разходите за него ще са точно равни на офертата от фирмата за поддръжка на офис-техника, а именно 1000 лв.

В числа, при осигурителните и данъчни ставки за 2013, това изглежда така:

- Ако брутното възнаграждение на работника е 1000 лв, то работодателя му ще плати освен него и 178 лева осигуровки “за своя сметка”. Работникът от своя страна също ще плати данъци и осигуровки за 216.10 лв, така че нетно ще получи 783.9 лв.

- Ако брутното възнаграждениена работника е 848.90 лв, то работодателят му ще плати допълнително 151.10 лв осигуровки, така че общият му разход за работника ще е точно 1000 лева. Работникът от своя страна ще плати допълнително 183.45 лева осигуровки и данъци, така че нето ще получи 665.45 лева.

Очевидно цялата останала сума до 1000 лева, е иззета от държавата във вид на осигуровки или данък върху доходите. Ако те не съществуваха, работникът щеше да получи пълния размер на 1000та лева. Т.е. осигуровките и данъците върху доходите са за сметка само и единствено на него и разделението на осигуровките на такива “за сметка на работодателя” и такива “за сметка на работника” е изкуствено. След като държавата ги изземва единствено от работника, то това с други думи казано означава, че той е платецът на осигуровките и подоходните данъци.

Нека сега да видим какви са размерите на сигуровките в зависимост от дохода на работника. В приложената графика по-долу, съм илюстрирал дела на данъци + осигуровки при ставките за 2013. Изкривеният й вид се дължи на две причини - задължителният минимум, върху който се плащат осигуровки и на горния лимит, върху техния размер. Нека обърнем внимание на няколко забележителности по тази графика:

  • Минималният разход, който може да има фирма за работник е 128.94 лв. Това е сумата, при която целия размер на разхода за работника, ще отиде за плащане на данъци и осигуровки.
  • Започвайки от 100% при 129 лева, осигурителната тежест постепено намалява до 33% при 495 лева. След това чак до 2592 лв. тя остава непроменена.
  • Осигуровките и данъците върху минималната работна заплата са 40%.
  • Прехвърляйки 2592 лева, осигурителната отново започва да намалява, като при 10000 лева пада до 16%.

И така, парадоксално може би, в България хората с най-ниски доходи, дават най-голям дял от тях за данъци и осигуровки.

Когато стане въпрос за данъци е трудно да се избяга от въпроса за нравствеността и морала в тях. От една страна е “справедливо” всички да плащат еднакво за еднакви услуги. Лекарствата са еднакво скъпи за бедни и за богати, пенсиите са приблизително равни, без значение колко осигуровки си внасял и т.н.. От друга гледна точка обаче е “справедливо” богатите да плащат повече, защото без да ги има бедните, те нямаше да са богати. Управителят на голяма фирма нямаше да получава голяма заплата, ако не беше добавената стойност, която произвеждат работниците с ниските заплати.

От няколко години в България, след въвеждането на “плоския” данък, надделява мнението, че той е “по-справедлив” и дори се прокраднаха мнения, че бил даже по-ефективен. Знам, че всякакви икономически термини, попаднали в устата на български политици, а оттам и в българските медии, губят оригиналното си значение и заприличват по-скоро на плашила и лозунги, в зависимост от контекста, в който са споменати. Но искам да отбележа, че ако дали “плоския” данък е справедлив е спорно, то дали е ефективен не е вярно. Първо от гледна точка на формалната икономическа теория, най-ефективни са паушалните (поголовни) данъци, кито нямат нищо общо с “плоския”, и второ че за целите на модерна Държава на Благоденствието (Welfare state), каквато се стремим да направим България, “плоският” данък и ставките на социалните осигуровки не само че не са ефективни, а обратното - изключително деструктивни са.

Ето накрая едно сравнение на данъчната и осигурителна тежест върху едни и същи доходи в България и Великобритания. Дори да не се вглеждаме в нивата им за тази или онази сума, посоката на растене и намаляване говори достатъчно за това, колко далечна е българската данъчна система от тези на западноевропейските държави. Тя също така обяснява защо пропастта между бедни и богати продължава да расте, като вече по коефициента GINI, е сравнима с тази на латиноамериканските държави. А защо освен това, такава структура на данъчните и осигурителни ставки пречи на икономическото развитие, ще спомена в някоя от следващите теми.