30 юли 2013

Хомо Авторитарикус III

Накрая искам да се спра на някои уточнения и примери за това, което писах в първите две части на статията.


1.

Предполагам, че мнозина биха се усъмнили в това, че българинът изпитва силен респект от властта и властимащите. Всеки ден сме свидетели на критики, негативни коментари, а често и на вулгарни изрази по отношение на политиците или властта като цяло, как тогава да вярваме, че българинът почита властта? Причината е много проста - критиките и псувните просто не противоречат на моето твърдение.

Ще го илюстрирам с един мисловен експеримент. Представете си, че утре правителството или народното събрание въведат още някое малоумно бюрократично изискване. Например решат, че заради пропуски в документацията, всеки който е плащал осигуровки през последните 10 години, трябва да занесе в НАП всички вносни бележки и платежни нареждания, с които си е превеждал парите. Ако не го направи в шестмесечен срок, плащанията му ще бъдат обявени за невалидни и ако иска да му бъдат признати трябва да съди НАП. Хайде да помислим какво ще се случи.

Тъй като огромен брой счетоводители така или иначе ще пазят въпросните бележки, то хората, които ще бъдат затруднени да представят листчетата, ще бъдат малцинство. Първата реакция на мнозинството ще е да сипе укори, че хората, които не си пазят бележките сами са си виновни, защото след като някой се е справил, то всички останали са били длъжни да го направят, особено ако са малцинство. “Моралът” ще отсъди в полза на първите, а вторите ще бъдат обвинени като “мързеливи”, “нехайни” и т.н. Ако мислите, че реакциите ще са с нещо по-различни, просто сравнете какви бяха те при една идентична ситуация, която се случи скоро - задължителната пререгистрация на всички фирми.

Прави или не, повечето и от едните и от другите ще се наредят на дълги опашки, за да занесат изискваните бележки в НАП, или поне за да направят скандал, без да се опитат да оспорят малоумността на изискването да вършиш едно и също нещо многократно, заради прищявка на властта. Ето това имах предвид, когато написах, че респектът и подчинението спрямо властимащите, висшите почти граничат с мазохизъм, а критиките и псувните към тях са само безобиден плач.

Дали има друг изход от мисловната ситуация, освен да занесеш безропотно исканите от теб бележки? Тук репликите ще бъдат, че ако не го направиш, ще изгубиш парите си или че ако не си съгласен, можеш да заведеш дело срещу НАП или държавата. И при двата такива отговора предписаното поведение е да се съобразиш с изискването на властта, но не и да не го изпълниш. Вместо това може просто да не занесеш нищо в НАП и да се откажеш доброволно от пенсионните и здравните си осигуровки. Има ли рацио в такова на пръв поглед ирационално поведение? Разбира се и аргументите за това са много. Първо системата на социално осигуряване е неефективна и несправедлива. Постоянните скандали около разхищение на средствата в нея, както и неспособността й да осигури минимален стандарт на живот на пенсионерите, я правят доста ненадеждна “инвестиция” за плащащите осигуровки. Второ, ако всеки инвестира парите, дължими за осигуровки, в нещо различно като например недвижим имот, то когато стане пенсионер, доходът му от него със сигурност ще бъде по-висок, отколкото пенсията, която ще получава от осигурителните фондове. Трето, дори ако неплащането на осигуровки бъде обявено за криминално деяние, то практиката на съда показва, че рискът осъденият да лежи в затвора е минимална. Вероятността да получи само условна присъда е почти 100%. Твърде малко от засегнатите ще се замислят над това.


2.

Относно твърдението ми, че българите уважават произхода ще спомена две неща. Първо, отношението към циганите в България е отвратително, почти без оглед на индивидуалните качества на някой от тях. Предразсъдъците и стереотипното мислене към целия им етнос са правило. Второ ще преразкажа една случка с майка ми, на която предполагам, че мнозина от читателите са ставали свидетели при подобни обстоятелства.

Майка ми, жена сериозно пострадала от икономическите реформи на “борците с комунизма”, които бяха на власт след 1989, силно мрази (поне според нейните думи) последния от тях - Бойко Борисов. Всеки път, когато той се появи по телевизията, за да обяснява кой кога за какво е бил виновен, тя изпада почти в ярост, като тирадата, която изнася, прави невъзможно да се чуе какво говори Бойко Борисов. Веднъж обаче, хитрите PRи на нашия wanna-be Пиночет, вместо него показаха по телевизията сестра му, която отговаряше на някакви предварително подготвени, угоднически въпроси. Досещте ли се каква беше реакцията на майка ми? Ако очаквате да кажа, че е изсипала поредната тирада, грешите. Майка ми, уви, изгледа интерюто със сестрата на Бойко Борисов, почти със зяпнала уста, като ме помоли да не говоря, за де не й преча да чуе нещо. Защо тази с нищо неизпъкваща женица (сестрата), доста семпла като лекар и доста ограничена интелектуално (което си пролича от интервюто), така грабна вниманието на майка ми? Нима по телевизията не са говорили много други лекари и интелигентни хора? Говорили са естествено, но нито едно от тях не е било сестра на Бойко Борисов, и именно последния факт, променя драстично авторитета им в очите на майка ми. Уважението й към произхода, както и на мнозинството българи, е очевиден.

Към същото твърдение мога да добавя и емпиричния факт, че деца на авторитетни родители биват силно толерирани в училищата и даже в университетите, дори без това да носи някакви облаги за толериращите. Пренебрежителното отношение към “селяните” (дума, превърната в обидна в българския език) е друг пример, въпреки че мнозинството от великите и влиятелни българи и в миналото и днес, произхождат от “села”, според сегашните разбирания кое е град и кое село.

Последният пример, който ще дам за твърдението, че произхода, физическата сила и привлекателност са основа на отношението, което получаваш в България, е фокусът на протестиращите пред парламента през юли 2013. От всички лица, които бяха отпечатани на плакатите и разнасяни из социалните мрежи, най-често се повтаряха тези на Делян Пеевски и Емил Иванов. Това ли са най-големите злодеи в държавата? Далеч съм от това да защитавам личните качества на някой от двамата, но нима Георги Геров, Ахмед Доган, Станимир Флоров и особено Бойко Борисов притежават някакъв по-чист морал от тях? През мандата на последното правителство, във властта бяха хора с много по-тъмно минало, при това на много по-важни постове от областни управители и шефове на ДАНС, защо срещу тях нямаше такива протести? И защо народния гняв се изля върху убийците на едно момче в Катуница, а подмина убийците на едно момиче в Перник и на един арестант пак там? Отговорът е много прост - Пеевски, Иванов и Цар Киро не са красиви и атлетични или не са етнически българи. Измежду всички възможни фокуси на ярост, изплуваха тези на непривлекателния, неатлетичния и небългарина, като всяко изкряскване срещу тях беше съпроводно и с тяхна снимка и епитети относно външния им вид, за да се илюстрира по-добре “правотата” му.


3.

Последното, върху което ще се спра е патриотичния шариат, както нарекох системата от правила за морал и нравственост, властващи в българското общество.

Хайде да започнем с това, каква небивала радост и екзалтация обхващат българите всеки път, когато бива завършен някой инфраструктурен проект, без значение каква ще е ползата от него. Радват се, че е построена магистрала до Бургас. Радват се, че има нова спортна зала в София. Радват се, че вече има метро, отново в София. Радват се, че ще има и нова АЕЦ в Козлодуй. А нима магистралата не беше построена за сметка на неизплатените заплати на хиляди работници? Или спортната зала не е ненужно скъпа, но за сметка на това слабо функционална? Или пък, че метрото не беше построено за сметка на благоустрояването на множество градове? Или пък, че АЕЦ няма да бъде безумно скъпа, и едва ли ще произвежда очаквания евтин ток? Подобни факти биват игнорирани. Критика на някое от горните начинания предизвиква присмех, обвинения в нихилизъм и понякога игнориране. Нима мизерстващия пенисонер на село не трябва да е горд, че живее в държава с магистрала от единия й край до другия? Не трябва ли да е щастлив, че когато селото му се е превърнало в руина, то столицата цъфти и процъфтява, .. чрез парите, с които трябваше да се построи канализация до дома му и да има работа за децата му, които сега живеят далеч от него?

Както написах в началото, всеки път, когато някой политик заяви, че ще бъде направено нещо “за България”, българите втренчват хипнотизирани погледи в него и в нещото, въпреки че само по изключение такива неща са били правени, за да спечелят всички от тях, но за сметка на това винаги чрез труда и парите на всички. Като роби, строящи египетски пирамиди, те пак вървят след вожда и пак жертват себе си и парите си, за да бъде България известна и прочута.

Дали всичко това е от невежство? Разбират ли мнозинството българи, че данъчната система скубе бедните, за да дава на богатите? Ако приемем, че мнозинството от тях нямат нужните знания по публични финанси, то какво да кажем за онези 7000 души, които всяка година се дипломират като магистри и бакалаври в икономически специалности? Само за последните 20 години това са почти 150 хиляди души. И те ли не разбират какво се случва в България?

Оправдание ли е невежеството, за стотици хиляди други интелигентни българи, които нямат икономическо образование, но не желаят да получат дори минимална финансова грамотност? Знам, че хуманитарните и технически науки са много важни. Без социология, филологии, изкуствознание, връзки с медиите, не сме за никъде. Ако не сме чели Чехов, Шекспир и Куелю сме неграмотни диваци, но проумейте, че публичните финанси са много по-важни от всичко това. Унижение ли е да знаеш какво е ДДС, кой го плаща и кой го получава? За българския елит и онези, които се възприемат като част от него, може би. Както писах в първата част на статията, знанието за парите е презряно знание в нашето общество. Не така обаче стоят нещата в обществата, на които искаме да приличаме.

Преди време попаднах на една статия от Стивън Кинг, Tax Me, for F@%&’s Sake!, в която освен реторични похвати и майсторска реч, се виждат и едни солидни познания за това как функционират пазарната икономика и welfare state. Защо му е на мултимилионера Стивън Кинг, който сам си признава, че купува радиостанции за развлечение, да чете за финанси, данъци и социално осигуряване? Нима това ще му помогне да напише следващия си роман? Вероятно е, но едва ли. Истинската причина е, че той живее в общество, където знанието за парите не е презряно и няма нищо общо с йерархичните зависимости и предразсъдъци на българското. За него не е унижение да знае какво представляват данъците и парите, кой ги дава и кой ги получава. Доста висока летва за българския елит.


4.

Дълъг и труден е пътя към благоденствието. Мнозина са го извървяли, а мнозина други още се лутат из него. От 1948 до 1971 годините са 23, също толкова са и от 1990 до 2013. В единия случай те стигат на Германия да излезе от най-страшното си разорение и да стане пример за подражание дори на бившите си врагове от войната, в другия бяха достатъчни на България, само да стигне до безпътие. През 1948 германците са тръгнали по правилния път на свободата и либерализма. Кошмарните последици от централизма и боготворенето на нацията, доста са им помогнали, да видят кой е той. През 1990 ние тръгнахме в обратна посока - към свръхцентрализъм и селективна свобода. Истеричното рушене на всичко, свързано с тоталитаризма, не ни направи модерна държава, а ни върна в докомунистическите времена на принуда, социално разслоение и предразсъдъци.

Не националната сплотеност ни е в недостатък днес, а индивидуалната свобода. Няма нужда от призоваваме духовете на Ботев, Левски, Раковски, чиито портрети ни гледат отвсякъде напоследък. Оставете ги на мира, те се бориха за друго, днешните си проблеми трябва да преодолеем сами, не те. Решението не е да изберем правилните, морално чисти и справедливи лидери и да им връчим абсолютна власт да се разпореждат с нас. Трябва да бъде премахната цялата централизирана система, колкото и плашещо да звучи това. Това за съжаление ще остане задача на следващото поколение българи, защото сегашното не успя да я постигне.