29 май 2014

Социалната пазарна икономика

В частни разговори и от дискусии в социалните мрежи, установявам нещо странно - в България съвсем малко хора имат представа какво точно представлява един от фундаментите на западноевропейските икономики - социалната държава и каква е нейната роля за икономическия растеж. Не знам дали това се дължи на невежество, незаинтересованост или нещо друго, но се изумявам, че дори хора с научни титли и популярни икономисти убедено защитават маловажните си или причудливи разбирания, и вместо да се опитат да разберат социалната пазарна икономика в съществото й, се опитват да я напъхат в митове, в които може би само те вярват. Съдейки от това, което срещам из медиите, оставам с впечатлението, че в главата на масовия икономически “експерт” у нас, западноевропейските държави и България са нещо като опитни жонгльори и неопитен. Първите успешно жонглират с инфлацията, ръста на БВП, безработицата и т.н, а втория все изпуска по някоя, затова е толкова беден.

В тази статия, с една измислена история, ще се опитам метафорично да обясня какво представлява социалната пазарна икономика, и да разясня някои от иначе сложните механизми, които носят благоденствие на две дузини държави в Централна и Западна Европа.

Четири училища в град Х решили да дадат възможност на учениците си да се подкрепят по време на междучасията, като построят лавки за закуски в двора.

В трудово-професионалнотоучилище “Академик Колмогоров” решили да съберат от учениците пари, с които да построят училищна лавка, която да пече кифли за всички. Речено - сторено, лавката била построена и оборудвана с огромна съветска фурна за кифли, били назначени няколко пекари и продавачки, дори бил построен салон, в който учениците да си ядат кифлите когато навън е студено. В началото всичко било чудесно, в двора на училището се носел приятен аромат на печени кифли, учениците били щастливи, а пекарите - доволни, че имат препитание. Обаче след няколко месеца започнали да се появяват проблеми. Кифлите започнали или да не достигат или да остават непродадени в края на деня, като до следващия ден ставали студени и безвкусни. Около шестия месец грамажът им започнал да намалява, и след като училищното ръководство назначило ревизия открило, че пекарите крадели от брашното. Уволнили ги и назначили нови, но проблемите не спрели. Продавачите били груби, пекарите изнервени и недоволни от заплатите си, а учениците - недоволни от кифлите. В началото една кифла струвала 40 стотинки, но постепенно стигнала до 95 стотинки, като въпреки това училището подпомагало финансово лавката, за да не фалира.

В гимназията с изучаване на английски език “Джордж Уошингтън” подходили по друг начин. Определили няколко места в училищния двор, където поканили пекари от града да продават кифли за учениците. “Цената” на тези парцели била 10% от печалбата на всяка лавка. Тъй като нямало изисквания към пекарите какво да пекат и какво да продават, в училищния двор се появили както обикновени кифли, така и виенски, френски кроасани и всякакви други. За всеки вкус имало по нещо. Някои лавки, които не се оправяли добре с конкуренцията затваряли, но други идвали на тяхно място, така че учениците винаги имали избор. Една от пекарните се замогнала и построила лавки и на други места в града. Друга пък открила, че ще й излиза по-евтино ако пече кифлите извън училищния двор и ги доставя пресни и топли, а освободеното място превърнала в салон, където учениците да се хранят. При свободна конкуренция всеки сам намира пътя към успеха си, така било и с лавките в “Джордж Уошингтън”. Училището пък със спечелените пари направило приятни градинки около пекарните, така че на учениците да им е приятно докато се хранят.

В елитното училище по право и политикономия “Драгалевски чинари” се поучили от примера на първите две училища и решили, че частната инициатива е по-ефективна от колективизма, затова решили да имитират английската гимназия. За да покажат колко много са повлияни от нейния успешен пример също определили 10% от печалбата на пекарните като такса, но освен това въвели и други такси, като например “такса чист двор”, която пекарните били длъжни да плащат, за да чистят чистачките около тях. Всеки труд изисква заплащане, а при пазарната икономика безплатни неща няма, така разсъждавали директора и заместник директорите на “Драгалевски чинари”. На всичко отгоре директора на елитното училище поискал в частни разговори от пекарните и допълнителни “такси”, които да бъдат плащани лично на него, защото си строял нова къща и бил финансово затруднен. Тези допълнителни “такси” били нужни, за да бъде компенсиран директора за това, че въпреки че е гениален бизнесмен и сам би произвеждал кифли за целия град, обществения му пост го принуждавал да работи за една мизерна директорска заплата. Заради множеството скрити и явни такси, пекарните вдигнали цената на кифлите до 1.20 лева, което не се харесало на доста ученици и те спрели ги купуват. Тогава директора на училището бил пенсиониран, а новия въвел пределна цена на кифлите от 1 лев, която никоя пекарна не трябвало да надвишава. Изведнъж качеството и грамажа на кифлите паднали, а учениците започнали да се оплакват, че вкуса им заприличал на гипс. Провела се среща на училищното ръководство с възникналия междувременно Синдикат-на-производителите-на-кифли-в-гимназия-“Драгалевски чинари”, за да се решат проблемите. На тази среща било договорено кифлите да се произвеждат по стандарт за качество и грамаж а цените им да се регулират от общо събрание на училищното ръководство и синдиката. Положението обаче не се променило съществено. Кифлите си останали безвкусни, учениците недоволни, а между училищното ръководство и синдиката постоянно имало скандали, някои от които стигнали до съд.

В гимназията с изучаване на немски език “Лудвиг Ерхард” подходили по още по-различен начин. Таксата, която въвели за пекарните била не 10%, а 20% от печалбата им, само че парите от нея били раздавани на учениците във вид на купони, с които могат да си купуват кифли. После тези купони били осребрявани на пекарите от училищната каса, така че се получавал един затворен кръг. След три месеца учениците в “Лудвиг Ерхард” ядели най-вкусните кифли в града. Наистина, те стрували по 1.50 лева, но понеже част от тази цена, учениците получавали във вид на купони, тя не им се струвала кой знае колко висока. Освен това пекарните, понеже продавали кифлите си най-платежоспособния пазар в града (който бил такъв заради купоните, които учениците получавали) си купили най-добрите фурни и произвеждали най-много кифли. Те не само че отворили лавки и в други училища в града, но освен това изместили от доста места пекарите, които започнали бизнеса си от гимназията “Джордж Уошингтън”.

Горните примери илюстрират четирите подхода към икономиката, на които сме свидетели през последните години. Предполагам, че придирчивият читател би намерил известни несъответствия и неточни аналогии между примерите и реалните икономики, но както уточних в началото, историята е само за илюстрация.

При първият, подходът на държавното планиране, резултатите са добре познати на всеки българин, който помни времето на “зрелия социализъм”. Поради липсата на обратна връзка към производството, от страна на търсенето, произведените стоки твърде често са в недостатъчно или в прекомерно количество. Независимостта на производителя от потребителя прави така, че качеството на стоките е ниско (дори и развалените кифли ще се продадат някак си). Липсата на стимул за забогатяване пък убива инициативата и експериментирането с нови технологии (пекарната произвежда само един и същ вид кифли). Резултатът 45 години планова икономика в България не се отличава много от експеримента в училище “Колмогоров”.

При вторият, подходът на свободната конкуренция и минимална държавна намеса, недостатъците на първия са преодолени, като просто е оставено на търговския нюх на пекарите да определят колко и какви кифли да произвеждат и на какви цени да ги продават. Естествено не всеки притежава или успява да придобие търговски нюх, затова някои пекарни фалират и други заемат мястото им. Но от това пазарът на кифли като цяло печели, защото накрая остават само онези пекари, които произвеждат кифли, които успяват да продадат. Тоест те са с достатъчно добро качество и на достатъчно добра цена, така че учениците да преценят, че да разменят стотинките са за една такава кифла е изгодно. “Невидимата ръка на пазара”, както я нарича Адам Смит, разпределя благата по оптимален начин.

При третият подход, който всеки българин знае до болка, на псевдо-пазарната икономика, имаме доста неумела смесица от пазарна икономика, държавно регулиране и чисто институционални проблеми като бюрокрация и свързаната с нея корупция. Между другото този модел не е български патент. По света е познат по-скоро като “латиноамерикански”, заради нещастните опити на държавите от Южна и Централна Америка да наваксат икономическата си изостаналост, още от 30те години на 20ти век.

Какви всъщност са причините за провала на елитната гимназия:

  • Корупцията повишава цената на стоките и намалява тяхното търсене (при по-висока цена се купуват по-малко кифли), защото бизнеса е принуден да прави допълнителни разходи (подкупи), които естествено биват прехвърляни в цената на стоките му.
  • Корупцията облагодетелства един тесен кръг, от власт-имащи лица, но се отразява негативно не просто на купувачите и продавачите, а и на цялата икономика. Получените подкупи от чиновниците (които са печалба за тях) обикновено са няколко пъти по-малки намалението в обема на произведени и купени стоки (загуба за целия пазар), което предизвикват. Този привиден парадокс се дължи на т.нар. “ценова еластичност на търсенето и предлагането”.
  • Но дори въпреки корупцията, поне качеството на кифлите може да бъде добро, ако цената им не се регулира, което за съжаление се е случило в елитната гимназия, а се остави да я определи пазара. Чрез държавната регулация на цените се убива свободната конкуренция, защото цената е втория по важност параметър при потребителския избор.
  • Налагането на не-пазарни ограничения върху цените, логично обединява производителите в картел, защото бързо им става ясно, че могат да влияят върху тези цени само със съвместни усилия, уви не чрез пазара, а чрез правене на политика. А картелът е надгробния камък на свободната конкуренция и пазарна икономика.

Четвъртият подход е подходът на социалната пазарна икономика (термин въведен от Конрад Аденауер, за да не нарече някой друг същото “християнски социализъм”). Това е подходът на немското икономическо чудо, после адаптирано и в почти всички западноевропейски държави.

Преди да обясня, какво представлява тя, ще обърна внимание на нещо много важно - социалната пазарна икономика е микроикономически подход, а не макроикономически. Тя не държи сметка нито за лихвени проценти, нито за безработица, нито за ръст на БВП нито за бюджетен дефицит, външнотърговско или платежно салдо, а се концентрира върху това да направи местните фирми ефективни и конкурентоспособни, защото те са истинските градивни елементи на проспериращата икономика.

Обобщени, елементите на социалната пазарна икономика, според самия Ерхард са “два и половина принципа”:


1. Свободна конкуренция между фирмите, която се заключава в следното:

  • Липса на регулация в цените. Цените да се определят изцяло от свободния пазар без държавна намеса. Под такава регулация се има предвид не само държавна, а и наговаряне на цени от картели, браншови организации и други.
  • Лекота на навлизане във всеки един бранш на нови участници. Т.е. ако някой реши, че да произвежда нещо ще е много изгодно, да не срещне никакви трудности, да започне в действителност да го произвежда. елементарна - ако цените са високи (т.е. продавачите печелят много), то повече продавачи да навлязат в този пазар, така че цените да паднат. Следва да се добави и че условията за евтино кредитиране на започващи фирми също са от важно значение за премахване на бариерите на входа и изхода във всеки отрасъл.
  • Държавата противодейства на образуването на картели и монополи. Това условие е по-слабото. В твърде малко отрасли картелите и монополите могат да придобият икономическа власт, ако второто условие (за премахване на лицензионните режими) е изпълнено.

2. Наличие на платежоспособна маса от потребители. (*) Това на практика означава следното:

  • Ниска степен на социално разслоение (нисък Gini индекс).
  • Социални плащания към най-бедните слоеве на обществото.

2.5 Стабилна валута

Както отбелязах Ерхард не смята, че това условие е равностойно на предходните две, затова условно го нарекох “половин условие”. Тук е важно да се отбележи, че стабилност на валутата означава не толкова стабилност на курса й спрямо останалите валути, колкото ниската й инфлация. Високата инфлация е това, което най-бързо свива платежоспособността на населението и оттам проваля икономическия възход. Инфлацията е единствения макроикономически показател, за който Ерхард държи сметка.

Какво е рациото при социалната пазарна икономика? Как тя допринася за икономическия растеж?

- Социалните помощи се дават само в паричен вид, а не в материален (както прави елитната гимназия). Т.е. оставя се на получателя им сам да решава как ще ги изхарчи, по този начин да “възнагради” най-добрия производител. Раздаваните от държавата помощи например във вид на храни или въглища за отопление, ако и да имат същия резултат за получаващия ги, всъщност нарушават пазарния процес, защото избора на храните и въглищата е оставен на волята на чиновник, който дори да е честен и почтен като Майка Тереза и Махатма Ганди взети заедно, няма как да познае какви са потребностите на хората, които ще получават помощи, нито каква е тяхната склонност да платят толкова за храни и толкова за въглища. Социалните плащания могат да бъдат и в не-паричен вид (т.нар. “скрити социални плащания”), като например данъчни отстъпки за определени лица или по-ниски ставки на определени данъци, но и в този им вид те пак по нищо не пречат на свободния пазар.

- Свободната конкуренция, освободена от държавна регулация, монополи и картели, е начинът, чрез който парите на потребителите отиват в производителите или търговците в пропорция с качеството и цената на стоките, които предлагат. Никой не е принуден да купи от някого другиго, вместо от желания от него производител.

- Производителите нямат друг начин да получат пари за стоките си, освен чрез клиенти. Не се организират държавни поръчки и централизирани търгове. Защото дори най-прозрачният обществен конкурс, организиран от най-честните чиновници и спечелен от предложилите най-добра цена и качество производители няма нищо общо с пазарната логика. Единствено сводният избор на множество потребители измежду стоките на конкуриращи се производители е свободен пазар.

- Фирмите, предлагащи най-добра комбинация между цена и качество, печелят най-много от социалните помощи, затова социалното подпомагане на практика е държавна субсидия за пазарните “шампиони”.

- Същите пазарни шампиони са и фирмите, които имат най-сериозен шанс да изнасят продуктите си в чужбина.

- За да е траен ефектът от социалните помощи, е нужно инфлацията да е ниска, защото високата инфлация намалява покупателната способност на получаващите ги, а оттам и ефекта на субсидията за най-добрите производители се разсейва.

“Парадоксален” резултат от социалната пазарна икономика е, че европейските държави, където социалните помощи за безработни са най-високи, са измежду онези с най-ниска безработица. Те са и същите, които имат най-положително търговско салдо. Уви, намаляването на бедността, не е основна цел, а само страничен ефект от социалната пазарна икономика, защото тя преди всичко е механизъм за създаване на средна класа от собственици. Друг “страничен” ефект от СПЕ е прогресивната скала на данъчно облагане. Чрез нея се гарантира, че хората с най-ниски доходи няма да загубят от покупателната си способност заради държавни налози.

За да обобщя: социалните плащания не са вид милостиня за бедните, а много съществен икономически механизъм - “машина” за създаване на средна класа от собственици. Чрез пенсиите, помощите за безработни, за бедност, за отглеждане на деца и т.н. държавата косвено финансира пазарните “шампиони” - тези, които са най-конкурентни. При това финансирането се извършва по всички правила на свободния пазар - всеки пенсионер, безработен, майка и т.н. сам решава на кой продавач да даде парите си.


Приложима ли е социалната пазарна икономика в България?

Отговорът е “твърдо и без колебание ДА”. Въпреки, че едва ли ще станем лидери в машиностроенето, какъвто е бил резултата в Германия, има много други отрасли, които биха получили много сериозен тласък от нея и които биха станали локомотива на икономическото замогване на всички. На първо място е леката промишленост, особено производството на храни. Въпреки че най-приоритетното перо в разходите на всяко домакинство е храната и въпреки, че климатичните особености на България благоприятстват производството на всякакви земеделски продукти, пазарът ни е засипан с вносни стоки, които не само са с по-добро качество, но и са на по-ниска цена от местните. Бях много учуден да видя, че например полски сирена, кашкавал, дори и вино, много сериозно конкурират произведените в България.

За да стане това, лицензионните и регистрационни режими трябва да се ограничат до абсолютен минимум, както и разходите за регистрация на фирми да станат почти нула. Както споменах в една предходна статия, свободно плаващите цени не могат да бъдат прекомерно високи (от което има уплах в обществото). Ако трябва да се либерализира пазар, на който търсенето е слабо еластично, просто трябва да се остави известно време, за да навлязат достатъчно продавачи на този пазар, но в никакъв случай да се търси компромис между държавна регулация и свободен пазар. Ниските бариери за вход в даден бранш са универсалното лекарство против високи цени в него. Мнението на “експерти”, които прогнозират, че цената на енергията или на медицинските услуги ще скочат, ако тези отрасли се либерализират, струва колкото фиш за тото. Ако беше толкова лесно да се прогнозират свободно плаващи цени, същите експерти щяха да имат стандарт на живот, който нямаше да изисква да пишат забавни статии.

Рядкост са идеите в икономиката, от които печелят всички, а социалната пазарна икономика е сред най-добрите от тях. Тя е причината за немското икономическо чудо след края на Втората Световна Война и е “чудо” не само заради необичайния икономически ръст, който отбелязва ФРГ (през 50те години тя е единствената европейска държава, с по-висок ръст на БВП от СССР), а и защото променя фундаментално хода на историята за тази държава. Немците от милитаристична нация каквато са били 2000 години, се превръщат в търговци и технократи. Същата нация, която само две десетилетия по-рано е дала учебникарския пример за хиперинфлация, след Втората Световна Война става държавата с най-ниска инфлация сред развитите.


-----------------------------------------------------

(*) Тук “платежоспособни потребители” има особено значение. През 1948 в Западна Германия при средна, месечна заплата от 200 марки, едно яйце на черния пазар е струвало 4 марки, а чифт обувки - 700. Можем ли да приемем, че това са били “платежоспособните потребители”, които са осигурили клиенти на тогавашните фирми? Уви, да и обяснението е просто - свободния пазар, условно може да бъде оприличен на парламент, в който участват всички. В него всеки гласува с парите си и колкото повече пари има някой, толкова повече струва и гласът му. Ако в този “парламент” една шепа хора притежават голямата част от парите, а мнозинството - нищожна част, то тогава решенията ще се вземат на практика от групата хора, притежаващи многото пари. В реалния случай с пазара, цените на стоките ще се определят от платежоспособността на богатите и фирмите ще се конкурират само за тяхното потребление. Бедните ефективно ще бъдат извадени от пазарите в много отрасли, което от своя страна ще доведе и до отпадане на много от фирмите, които иначе биха се издържали от тях. Накратко казано - “платежоспособни потребители” са онези, които имат относително еднакви доходи и тези доходи позволяват те да участват (да “гласуват”) на колкото може повече пазари. Ако например в град с население 100 000 души, едно лице получава годишен доход от 1 милиард лева, а 99 999 - доход от 5000 лева, то в този град трудно може да се очаква, че ще има развит пазар на леки автомобили, освен на свръх-луксозните, които ще си купува лицето с доход от милиард на година. Ако обаче всички получават доходи между 10 000 и 20 000 годишно, то тогава е напълно логично да се очаква, че поне няколко автомобилни марки ще се конкурират за тези потребители.