27 декември 2014

За клетата българска наука

Преди известно време, докато ровех безцелно из интернет, попаднах на уебсайта на Историческия факултет на Оксфордския университет. Още на заглавната страница, оксфордските историци са се похвалили, че техният университет има “може би най-големия брой учени и преподаватели по история в целия свят” (“The university has perhaps the largest number of scholars and teachers of history in the world ...”). Любопитно ми стана колко точно са тези учени и преподаватели в може-би най-големия исторически факултет в света. Оказа се, че са осемдесет и девет, и всички са изброени в една от вътрешните страници на уебсайта. От тях 14 са в катедра “История на Изкуството”, по няколко се занимават с история на медицината, история на науката, история на Южна Азия, на Африка, на Америка, съвременна история на Китай, история на Япония, на Южна Америка, история на Русия, история на юдаизма, история на Ренесанса, както разбира се и с “по-общите” дисциплини като средновековна история, съвременна история и антична история. Накратко казано, за всяка точка от земното кълбо, в Оксфорд има специалист, който се занимава с нейната история.

Бидейки типичен българин, обичащ да се сравнява със западноевропейците, реших да проверя колко историци преподават в някой наш университет. Естествено първият, за който се сетих е Университетът (както обичат да го назовават възпитаниците му) - Софийския Университет “Климент Охридски”. Очаквах, че предвид ранга на СУ (240ти в Европа), сравнен с Оксфорд, може би ще видя 20, 30 или 40 преподаватели, но за мое учудване открих, че в историческия му факултет преподават и развиват научна дейност осемдесет и осем души. Не знам как ви звучи на вас това число, но след като бях разгледал сайта на Оксфродския университет, изпаднах в сериозно недоумение. Какво работят всички тези хора?? И ако не друго, то поне защо не са се похвалили, че в България се намира втория по големина исторически факултет в света, отстъпващ по численост на Оксфорд, само с един професор? Между другото, може би понеже историята е хуманитарна наука, а не точна, на уебсайта на Историческия факултет има едно недоглеждане - ако се сумират преподавателите по катедри, се получава по-голямо число от това, което е посочено в общия списък на академичния състав. Може да звучи като дребнаво заяждане, но пък на сайта на Оксфордския университет такова разминаване няма.

Продължих със сравнението в по-дребни детайли. Вглеждайки се в списъка с оксфордските историци забелязах, че има само трима, който се занимават с история на Британската Империя, един от които се занимава и с история на Британския Комънуелт (a.k.a. Общност на нациите). Четирима други пък са специализирали съвременна британска история. Т.е. само седем души изучават и се занимават с историята на най-голямата държава, съществувала някога, въпреки че тя им е родина. За разлика от тях в СУ 21 души са академичния състав на катедрата “История на България”, отделно 11 други са в катедра “История на Византия и балканските народи”, а още 10 в “Стара история, тракология и средновековна история” - мнозина от които също се занимават с делата на буйното българско племе. И нито един, който да се занимава с история на изкуството, на медицината, с история на Южна Азия, Китай, Япония или Латинска Америка. Просто гледайки тези числа, някой може да остане с впечатление, че майка България е произвела славна история, колкото народите на 7-8 британски империи. В СУ четиридесет души вършат онова, което по оксфордски стандарти би било вършено, вероятно от двама или трима.

Не смятам историците в СУ за най-големия проблем на България. Не ги смятам дори за някой от големите й проблеми. Надявам се някой ден от Историческия факултет на СУ да излезе българския сър Арнълд Тойнби. Но сравнението на тяхната дейност с тази на колегите им в някой престижен университет, е един крещящ пример за това как се пилеят пари в България. Историците в СУ не са онези, заради които ще фалира държавата, но те са една от капките във вира на безцелното разхищение на обществени средства. След като не могат да предложат образование ако не като качество, то поне като обхват, съпоставим с курсовете в Оксфорд, защо се налага българското общество да издържа равен брой “научни сътрудници” с този в престижните университети?

Ако разширим темата трябва да се запитаме кому са нужни всички тези десетки хиляди кърлежи, които са обрасли държавния бюджет и които имат претенции, че са интелектуален, културен или спортен елит, и като следствие, че обществото им дължи издръжка? От всички тези, окопали се в държавни и квази-държавни служби и агенции - за спорт, култура, туризъм, образование, изкуство и прочее, които пилеят данъците, събирани от хора с доходи много под техните. Ето например БАН - черна дупка за обществени средства без аналог в западна Европа, годишно струва на данъкоплатците над 70 милиона лева. Съмнителното като качество образование, предлагано от СУ - 42 милиона лева. Министерството на спорта, също без аналог в Западна Европа - 72 милиона лева. Всъщност българската “наука” и “висше образование” ако бяха фирми, оставени да се издържат от продукта, който произвеждат, биха фалирали след няколко месеца. Например заради очевидно неефективни правила на финансиране, всеки пети студент в момента учи “Право”, а още толкова учат в икономически специалности. Имайки предвид дела на хората с висше образование може да се каже, че ако това съотношение се запази, след десетина година у нас всеки петнадесети ще е адвокат.

На теория “парите следват студента”, но на практика университетите получават гарантирано все по-големи субсидии без оглед на това какво вършат. Ако парите наистина следваха студентите, то всяка година българския държавен бюджет трябваше да превежда милиони левове на университети в Германия, Великобритания, Холандия и т. н. защото всяка година хиляди българи избират да учат в чужбина, а не в българските университети.

Всъщност лаконичен отговор на това каква грижа трябва да полага обществото за подобни хора е дал преди около 150 години един британски философ: “Обществото не дължи на никого триста лири годишна издръжка, освен ако той не притежава държавни облигации за 10000 лири с купон 3%” (Дж. Стюард Мил - “Утилитаризмът”). По времето на Дж. Стюард Мил и британския бюджет, както българския в момента, е бил налазен от “елитни” членове на обществото, затова оценката му може би звучи крайно. Но дори от една по-толерантна позиция е логично ако не очакваме от университетските преподаватели финансово да се издържат, то поне разноските за тях да са съпоставими с това, което създават. И не е задължително да си “безкултурен”, “безпросветен” или дори “бездуховен”, за да държиш сметка защо са толкова големи разхдите за българска наука и висше образование, след като очевидно голяма част от тях се пилеят.

Освен с преподаване естествено, университетите се занимават и с наука. За съжаление рядко чуваме нещо за някой учен в България, и може би така е най-добре. Защото когато има нещо за чуване, то или е запомняща се феерия от някой докопал се до политически пост научен сътрудник или някоя унизителна статистика, че например българската наука е на първо място в света по плагиатство. Защото тези учени твърде често са хора, недали нищо на света, но много чувствителни към това какво света е дал на тях. Като онзи професор по политология, но с талант и в химията, който ранжира нобеловите лауреати по полезност. Чист късмет е, че същия учен шоп може би не знае, че Джон Атанасов два пъти е идвал в България и е награден с комунистическите ордени “Кирил и Методий” и “Народна Република България”. Слава богу че българските хуманитаристи са скарани с точните науки, както стана дума по-горе, иначе жална му майка на изобретателя на дигиталния компютър. Сигурно щяха да се изредят професори по социология, право и европеистика да обясняват на учениците колко безполезен е бил той за света и науката.

А всъщност България е дала немалко учени на света. Едва ли има някой, който да не е чувал за Джон Атанасов или Карл Джераси, но може би има такива, които не знаят за професор Звезделина Станкова, която през 2011 спечели награда за най-добър преподавател по математика в САЩ. Но те почти всички са станали това което са, далеч от България, от българските университети и от държавните субсидии за висшето ни образование. България не може да окаже друг принос към техния успех, освен най-много генетичен. Тя може да създава само чиновници, началници и гласовити нули.

Накрая ще приключа с един виц от времето на комунизма, който ми изплува в главата, като сравнявах Софийския университет с Оксфорд. Извинявам се, че е стар и безвкусен, ще даря пет долара на някоя благотворителна кауза за причиненото прозяване на онези, които го знаят.

В N-ското машиностроително предприятие дошла на посещение японска делегация от високотехнологичен концерн. Сред каламбурите, шегите и глупостите, обичайни за такива срещи, директорът на българския завод попитал японския си колега колко души работят при него. Японецът казал “Трима” и от учтивост попитал а колко работят в нашия завод. Българинът отговорил “Четирима”. Цяла нощ обаче не могъл да мигне и се питал “Защо го излъгах човека, защо не си признах, че при нас работят 1300 души, от които 700 администрация?”. Японецът обаче също не могъл да заспи и цяла нощ се питал “Какво работи този четвъртия??”.