01 февруари 2015

Кого оплакваме на 1ви февруари?

Представете си, че на вашата улица живеят две мутри и са разделили квартала помежду си. Единия тормози и рекетира едната половина, а другия - другата. Веднъж обаче мутрите нещо се спречкали, извадили оръжие и по-бързия застрелял по-бавния. Ще пророните ли сълза за убития? На теория той е жертва на мутрите и рекетьорите, на практика е същият като тях. Прост и ясен отговор, с твърде малко двоумене.

Не така обаче разсъждават хората, които утре, 1ви февруари, ще отидат да "почетат" паметта на екзекутираните регенти, депутати и царски офицери през 1945 г. Понеже някои от тях са патили от едната мутра (българските комунисти) обявяват другата (българските про-фашисти) за жертви. И тъй като утре се навършва юбилей от екзекуцията, още седмица предварително, по някои вестници, блогове, та чак от трибуната на Народното Събрание започна подгряване на опечалените.

Както често се случва в България обаче, една добра идея, в случая да се почетат жертвите на тоталитарния режим, е омърляна и окаляна до неузнаваемост и е впрегната в служба на политическата конюнктура. С патетична реторика, която варира от просто "жертви", през "невинни жертви", та чак до "цвета на българската интелигенция". Хора, виновни за страданията на стотици хиляди българи, сърби, гърци, руснаци, украинци и други, са обявени за най-свидните жертви на комунизма, които е дала България. Между другото ако някой се чуди как изглежда "цвета на българската интелигенция" по това време, ето негова снимка, създадена от електронното перо на един неин оплаквач:

Но преди да стигна до разстреляните царски офицери, ще започна с една от популярните манипулации от последните години, а именно че докато Нюрнбергския процес осъжда едва 12 души на смърт, то в България комунистите екзекутират 2700 души.

Истината е, че само в освободена Франция, още преди капитулацията на Хитлер, са убити къде с присъда, къде без присъда, над 6000 колаборационисти. След края на войната пак там започва съдебно преследване на стотици хиляди скрити и явни поддръжници на нацизма. Резултатът от него са около 300 000 процеса, нови 6000 смъртни присъди и още около 100 000 други. Получават ги не само политици и военни, но също и журналисти, писатели, жени които са били любовници на германски войници, контрабандисти и всякакви други хора, чийто грях не е бил друго, освен да симпатизират на Хитлер. Любопитното е, че поради липса на достатъчно магистрати за толкова много дела, са били организирани не какво да е а народни съдилища.

В Холандия, Белгия, Дания, Италия десетки хиляди други нацистки колаборационисти са линчувани, разстреляни на улицата, осакатени, имуществото им конфискувано или им е било отмъстено по някакъв друг начин. Особена ярост е проявена към жени, които са имали сексуални контакти с германски войници. Както и във Франция, те са били принуждавани да маршируват по улиците с избръснати глави, много от тях са били осъдени за измяна, пребити, някои даже изнасилени. Дори в толерантна Норвегия е възстановено смъртното наказание, за да бъдат екзекутирани няколкостотин нацисти. Разбира се в Източна Европа, където жертвите на Хитлер са най-многобройни, отношението към неговите местни съюзници е най-сурово. В Чехословакия, Полша, Югославия, Гърция десетки хиляди са убити, вкарани в концентрационни лагери, изселени или по-друг начин наказани.

Оправдана ли е цялата тази ярост? Трудно е да се намери морален баланс между наказанието на колаборационистите и страданията, които те са причинили на други. Но е ясно, че настроенията в Европа в последните месеци на на Втората Световна Война са били доста кръвожадни. В такова време да си поддръжник на Хитлер е можело да означава, че ще си загубиш живота, а българските царски офицери, депутати и регенти са дали предостатъчно основания да бъдат третирани сурово:

  • С тяхно решение България доброволно става съюзник на нацистка Германия. България дори не си прави труда да окаже символична съпротива на Хитлер, като например Дания.
  • Под тяхно ръководство Българската армия осигурява логистична подкрепа, храна и суровини на нацистка Германия в бойните й действия на източния фронт.
  • Под тяхно ръководство българската армия и полиция администрират от името на нацистка Германия територии в Беломорието и Македония. Участват в бойни действия срещу антифашистката съпротива в централна Сърбия и Босна, извършват военни престъпления срещу цивилни в Гърция и Югославия.
  • С тяхно решение през 1943 Царство България обявява война на Великобритания, САЩ и техните съюзници.
  • Под тяхно ръководство българската армия и полиция извършват много престъпления и на територията на България. Разстрелват и осакатяват, често с особено жестокост, хора заподозряни в действия срещу нацистка Германия. Това понякога означава екзекуцията без присъда на малолетни деца.
  • С тяхно разрешение и под тяхно ръководство българската армия и полиция съдействат активно за екстрадирането на 11 000 евреи от Беломорието и Македония към концентрационни лагери, с ясното съзнание, че това означава тяхната смърт.

Горните факти говорят сами за себе си. Хората, екзекутирани на 1ви февруари 1945 си виновни в най-пряк смисъл за смъртта на десетки хиляди войници и цивилни. Те удължават живота на Третия Райх и заради техните постъпки на Парижките мирни договори, България е наредена сред загубилите Втората Световна Война, а не сред победителите. Извън силно обременената с идеология българска говорилня, за хора с такива постъпки има само едно определение - военнопрестъпници. И тяхната екзекуция е на-нормалното нещо в такова време, не само тук, а и навсякъде.

А иначе комунистическият режим е дал немалко поводи за осъждане. Само изпратените в концентрационни лагери и депортираните по негово време са 25000 души. Отделно множеството други са осъдени да лежат в затвора, изтезавани са в ареста, конфискувано е имуществото им, или даже са убити за антидържавна дейност. Но тези жертви явно са второстепенни е бледнеят пред "цвета на интелигенцията", "зверски избит като кучета" на 1ви февруари 1945. Уви, за най-свидни жертви на комунизма "про-европейското" българското правителство обяви българските съюзници на Хитлер.

За сравнение идеята на Европейския парламент за ден на почит към жертвите на тоталитаризма е много по-подходяща. На 23 август 1939 година, като двете мутри от квартала, двете крила на тоталитаризма - сталинизмът и нацизмът, сключват договор помежду си да разделят света. На тази дата става ясно, че тоталитаризмът няма цвят и е еднакъв както в левия така и в десния си вид, затова ЕП решава, че именно 23ти август е най-подходящия ден за почит на неговите жертви. Тази идея обаче или е неразбрана от правителството, което подмени 23 август с 1ви февруари, или по-лошо - изопачена е, защото българските десни всъщност нямат нищо против десния тоталитаризъм. Което, ако е вярно няма да е новост, в Източна Европа границата между десни и крайно десни винаги е била много тясна и често е ставала причина за събития като от Втората Световна Война.