14 ноември 2013

Какво е либерализъм?

Въпреки, че винаги говори със съвсем прости думи, либерализмът е една от най-сложните политически философии. Създаден от търговци, а не от философи, той и до ден днешен трудно се разбира от хора, които поне за кратко в живота си не са продавали нещо, на собствен риск, в свободна конкуренция с други. Нямам предвид никое метафорично значение на думата “продавам”, а само най-простото и буквално - размяна на труд, знание или вещ срещу пари и то не инцидентно, а по занятие.

Впечатленията ми, от това което чета по блогове, форуми и други медии, това което виждам от политически коментатори и това, което чувам, когато разговарям с познати, е че в България либерализмът обикновено се свързва с толерантност, пацифизъм и нравственост (ако коментаторът е позитивно настроен към тази философия) или с анархия, упадък и експлоатация (ако коментаторът е негативно настроен). В общество, което само преди 20 години е било тоталитарно, и в което хората с авторитарни и тоталитарни нагласи продължават да са сред най-слушаните оратори, е напълно нормално либерализма да остава непознат, или дори познат неправилно.

Един от най-големите грехове на комунизма беше премахването от образоването на стотици либерални автори, особено на тези които предлагат немарксистка критика на съществуващия консервативен ред. Схващани като идеологическа заплаха, Джон Лок, Джеръми Бентам, Джон Стюард Мил, Торстейн Веблен, Фридрих Хайек, и т.н. бяха заглушени или представени изкривено. За сметка на това консерватори като Хобс или хора флиртуващи с тоталитаризма като Русо, бяха окарикатурени заради нереалистичните си представи за обществото и посочени като идеолози на презряния “капитализъм”. За съжаление, поради тази “чистка” в образованието, днес много хора, които определят себе си като “борци” с останките на тоталитарното минало и радетели за нова България, възприемат либерализма, т.е. антипода на тоталитаризма, като амалгама точно от примитивните и карикатурни идеи, които комунистическото образование им внуши, че са есенцията на “капитализма”. Това е и причината според мен, в момента обществото ни да се движи не към западноевропейския  модел на общество, а към връщане в докомунистическия идиотизъм, където е била България след освобождението си.

В тази статия ще опиша какво е либерализма, и ще акцентирам върху тези му особености, които са по-слабо популярни.


1. Либерализмът означава икономическо равноправие.

Бидейки идеология на търговците, той първо се зародил като стремеж към еманципация на предприемачите, на които не достигал произход, за да бъдат привилегировани в архаичните общества на някогашна Европа. Всички революции, които днес се определят като “либерални”, “буржоазни”, “капиталистически” по същество са били борба за премахване на икономически привилегии. Въпреки че днес свободния пазар, който бил извоюван чрез тези революции, се смята за най-ефективния начин за разпределяне на благата, то не неговата ефективност е била причината за революциите, а чисто моралните подбуди за равно третиране на всички.

Въпреки, че “равно третиране” звучи недвусмислено, често има объркване какво не е равно третиране и затова ще дам няколко примера за него:

  • не е равно третиране фирмите да бъдат делени на важни и неважни. Да се въвеждат класове инвеститори А, Б, В, които да получават привилегии, при държавни поръчки и дори при междуфирмени сделки,
  • не е равно третиране да се въвеждат лицензионни режими и бюрократични изисквания които пречат в определен бранш да навлизат дребни търговци, без значение дали това се прави с подбуди да се защитават правата на потребителите или на някой друг. Всяко друго ограничение освен чисто техническите умения да се върши нещо и естествено наличието на достатъчно средства, е неравно третиране.
  • не е равно третиране чрез корупционни схеми, да бъдат облагодетелствани едни за сметка на други, които също плащат данъци.

2. Либерализмът означава право на революция.

И то не “мирна” революция, а кървава и брутална ако властта потъпква правата на обществото или дори на един единствен индивид. Джон Лок, бащата на политическия либерализъм, пише:

“... но когато е отправен апел към закона и овластен съдия, но закрила не е получена, чрез явно извращаване на справедливостта, и законът е погазен, за да се защити или компенсира насилник, тогава е трудно да си представим, че сме в нещо друго, освен в състояние на война, защото насилието и щетата, нанесени дори от ръцете избрани да раздават справедливост, са все насилие и щета. Въпреки доброто им име, претенциите или формата на закона, който е създаден, за да пази и обезщетява невинните, чрез безпристрастно прилагане, спрямо всички. Когато това не е направено bona fide (добросъвестно), тогава на пострадалите е обявена война, които нямайки земен съд, към когото да се обърнат, им е останала единственото средство в такива случаи - да апелират към Върховния Съдия в Небесата. ” (*)

Тази особеност на либерализма силно контрастира с наивните представи, че той е философия на пацифизма и толерантността. Като повечето идеи за обществен ред, получили основанията си в морални ценности, и той призовава към мир и толерантност, но само когато светът е устроен според неговите правила.  Там, където има тирания и потисничество, рецептата на либералите не е примирение, нито дори спазване на закона, а открит бунт, целта на който е да се изземе властта от тираните, и да се възстанови справедливостта. От цитата по-горе се вижда, че Джон Лок дори заявява, че това не е просто право на абстрактна съпротива срещу управляващите. Напротив, всеки гражданин има правото на бунт срещу полицай, съдия или държавен чиновник, ако някой от тях е погазил правата му, дадени му заради идеали, много по-висши от закони, наредби или груба сила. Дори този бунт да бъде неуспешен, то индивидът пак е прав да го започне, и с това си право ще апелира към върховния съдия в небесата.

Правото на революция присъства в явна или неявна форма в един куп документи, вкл. конституцията на Федерална Република Германия, Република Гърция, дори е споменато в преамбюла на Хартата за Правата на Човека.


3. Либерализмът означава отказ от етичните и морални правила, за сметка на рационалните.

Сигурно звучи странно, че след като първите две характеристики на либерализма, които изброих, търсят своето основание в морални ценности, то третото отрича универсалния морал като ценност. Няма ли противоречие? Не, обяснението е, че либерализмът отхвърля морализмът и поученията в нравственост само като предписания за колективно поведение. Но моралът без ограничения може да бъде правило за лично поведение, стига то да не противоречи на законите.

Лудвиг фон Мизес лаконично отбелязва, че .. либерализмът ... няма няма предвид нищо друго, освен външното, материално благополучие на хората и не се ангажира директно с техните вътрешни, духовни и метафизични нужди” (***).

Прочутата толерантност на либералите не е ценност, изведена от морални съображения, а просто отказ да се предписва поведение на останалите. Това е което отличава либерализма от религиозните, консервативни, националистически и дори социалистически доктрини. Въпреки, че Джон Лок в едно писмо надълго защитава религиозната толерантност като добродетел (**), то в по-ново време, когато историята вече не се схваща като изпълнение на божествена задача, а като авантюра на човечеството, основанията за толерантността са съвсем други. Не е нужно да възпитаваш себе си в нов морал, за да се наречеш либерал, достатъчно е да се откажеш да предписваш морал за останалите.

Общественият договор, на който се крепи общественото съгласие, не е морален императив, а сделка, чиито “клаузи” са конституцията и законите. Никоя постъпка, считана от някого за неморална, доколкото не е незаконна, не може да е основание за друго, освен за морален упрек. Няма значение дали това е организирането на гей-парад или назначаването на някой чиновник, с недобра репутация.

За либералите няма никаква по-висша ценност от човешките права на всеки индивид и никаква морална или етична цел на обществото (морал за другите) не може да бъде поставена над тях, освен ако това не направи без принуда самия индивид (морал за себе си). Нито дори национални и съсловни интереси, икономически планове, даже приемливо държане в обществото или всякакви цели, които изискват определено поведение от всички, не стоят по-горе от индивидуалното щастие и право на избор. Никакво приоритетно развиване и никакво специално внимание към обществени групи, не може да стои над свободата на индивида, защото всяко приоритетно развитие винаги става за сметка на останалите, неприоритетните.

Моралът не може и да бъде и съдник и оправдание за нищо. Ненужно е да се търси обяснение на бедността в мързел, защото освен всичко, това дори не е вярно. Не може да бъде оправдаван насилник за това, че жертвата е можела да избегне насилието при друго поведение. Не може да бъде обвиняван някой, че не е прескочил всички чиновнически бариери тогава, когато те са трудно преодолими.


4. Либерализмът означава антидокриналност и промяна безкрай.

Доста философии са претърпели еволюция, но никоя от тях колкото либерализма. Дори концепцията му за свободата, фундамента на всички либерални идеи, е променена през втората половина на 20ти век. Това, е напълно в неговия дух на емпиризъм, признаващ знание, придобито само от опита, но не и изведено от “висши” ценности извън обхвата на човешките възможности.

Както отбелязах по-горе, началните основания за равноправие и толерантност са били намерени в морала, но това се променя с времето, като религиозните доводи са заменени с рационални, или понякога дори с аксиоматични. Това, коетое било валидно за една епоха, не е съвсем валидно за следващата, или поне не поднесено по начина, по който е поднасяно дотогава.

Лудвиг Ерхард, бащата на немското икономическо чудо, нарича икономическите идеи до началото на 19ти век “допотопния либерализъм от английската индустриална революция” (****), въпреки че те за времето си са били революционни. Но по никакъв начин той не определя себе си като нещо друго, освен либерал, нито отрича който е да е аспект на либералната демокрация и свободния пазар.

Постоянната му еволюция оставя впечатление, че либерализмът не е доктрина, а подход - подходът на освобождаването, Laissez-faire, “оставете ни на мира”, свободен пазар, свободни индивиди. И затова там, където неговите идеи са възприети, либералните партии са в упадък, те няма за каква свобода да се борят. А там, където изникне нужда от премахване на още някаква не-свобода, думата която се използва за тази нужда обикновено е “либерализиране”.


5. Либерализмът означава вяра в прогреса.

Откакто съществува, човекът се опитва да разбере настоящето и да предскаже бъдещето. В зависимост от това как се съпоставят те, се създали три вида обяснения. При първото, много популярно в античността, благоденствието е отминало отдавна, а с напредване на времето човечеството върви към упадък. Според второто, популярно в средновековието, светът е неизменен и хората във всяка негова епоха живеят като хората от всяка друга. Тези две обяснения си приличат по общото заключение за съдбата на индивида - за да спечели някой, друг трябва да загуби. На математически език казано животът е игра с нулев резултат или дори с отрицателен. Логично това убеждение води до нагласа за агресивност и нетолерантност, защото се смята, че охолният живот за едни минава през разорението за други, често и през телата им. За да бъдат овладяни бесните страсти на тълпите, възникват множество религиозни култове, които обещават, че при праведен живот дори в нищета, човек го чака голяма награда в рая.

В края на 18ти век обаче и началото на 19ти се случили няколко събития, които проправили пътя на трета идея за бъдещето. Френската революция и Американската война за независимост показали, че колективните усилия на хората могат да отхвърлят тиранията. Не единици, а всички заедно могат да спечелят, т.е. бъдещето може да е по-добро от миналото за всички едновременно. Така се родила идеята за Прогреса и вярата в нея. Животът вече не бил смятан за игра с нулев резултат, обратно, тудейки се за себе си, хората започнали да разбират, че се трудят и за обществото.

Отричайки неизменният свят, идеята за прогреса силно повлияла на религиозните чувства на хората и на техните етични норми. Църквата, която била основния проповедник на идеята за неизменен свят, загубила от популярността си и продължава да губи популярност и днес. Бума на атеизма днес не е резултат от аморалното поведение на свещеници или имами, нито от научни открития, които оспорват съществуването на Бог, нито от репресии по време на антирелигиозни режими, като комунистическия. Той е пряко следствие от това, че хората по целия свят днес живеят по-добре от вчера и знаят, че утре ще живеят по-добре от днес. Всички общества, които вървят по пътя на модернизацията и на икономическия прогрес, рано или късно поставят под съмнение и религиозните си институции и това правило няма изключение, без значение дали става дума за общества в Европа, Азия, Африка и дали са християнски, мюсюлмански или таоистки. Въпреки, че както споменава Мизес в цитата по-горе, либерализмът няма за цел да даде отговори на духовните и метафизични нужди на хората, той чрез идеята за прогрес извършва най-значимата “религиозна революция” - отхвърлянето на идеята, че съществуват богове и че нашата съдба зависи от тях.



----------
* “Два трактата за управлението”
** “Letters on toleration”
*** "Liberalism"
**** “Благоденствие за всички”

24 август 2013

Относно някои икономически заблуди

Ще се спра на някои грешни представи, относно това как функционира икономиката на България и ще се опитам да оборя някои грешни тези, за това какво трябва да се направи, за осигури тя висок стандарт на живот за всички. Някои от нещата, споменати по-долу, са безобидни заблуждения, но други са доста опасни и вредни лъжи, които не само, че няма да донесат нищо хубаво, но могат да причинят сериозни щети.


1. Данъците в България са най-ниски в Европа.

Невярността на това твърдение е най-лесна за разкриване. Като пример за това, че данъците в България изобщо не са ниски, ще се спра само на два от тях - ДДС и корпоративния данък.

Широко разпространена илюзия у нас е, че ставката на корпоративния данък в България е 10%. И аз не се замислях върху това, докато не ми се наложи да платя и премълчавания данък върху дивидентите, който натрупан за няколко периода, доста сериозно отслаби финансите ми. В България ЗКПО и данъкът дивидент общо правят ставката 14.5% от годишната печалба, при почти никакви данъчни отстъпки. За сравнение в Република Ирландия данъкът върху дивидентите е 0, а върху печалбите - 13.5%, т.е. с един пункт по-малко отколкото в България. Освен това от 2008 за определени сектори в Ирландия действа и временна занижена ставка за корпоративен данък от 10% и данъчната основа е по-стеснена отколкото в България.

При ДДС разликите са още по-драматични. България е измежду малкото държави в ЕС, с единна ставка за ДДС, като едно от двете изключения, това при туристическите услуги, беше премахнато през 2012 година. В Република Ирландия ДДС има 5 различни ставки - 0%, 4.8%, 9%, 13.5%, 23% като солидно количество стоки попадат в групата на 0% и 4.8% - основно селскостопански продукти, които се произвеждат в Ирландия. Както споменах, в България едничката стимулираща бизнеса ставка, тази от 7% върху някои туристически услуги, отпадна минлата година.

В една от предходните статии обясних пък защо подоходните данъци и социалните осигуровки за нископлатените работници са много по-високи, отколкото в Западна Европа. Изравняването на ефективните ставки между България и Западна Европа става при доходи, доста над средните.


2. България трябва да стане експортно-ориентирана икономика, за да повиши жизнения стандарт на гражданите си.

Тази глупост обикновено се разпространява от икономически “експерти”, които никога през живота си не са имали частен бизнес. Нито една държава в света, чийто износ надвишава вноса, не е започнала от друго, освен от икономика, изградена върху вътрешното потребление. Изключение са единствено държавите износителки на петрол, газ, диаманти и други суровини. Силното вътрешно потребление е онова, което създава фирмите, конкурентни на външните пазари. Дори в учебникарския пример - икономическото възстановяване на ФРГ след Втората Световна Война, износът започва да надвишава вноса едва четири години след началото на растежа. До голяма степен този положителен ефект се дължи обаче на избухналата междувременно Корейска война и на умението на правителството да удържи цените ниски.

Жалки са и шансовете на България да развие силен експортен сектор, защото квалифицираната ръка е в голям недостиг или емигрира. Ще дам пример от бранша, в който работя - най-голямата индийска фирма за софтуер е триста пъти по-голяма от най-голямата българска фирма за софтуер, с огромна дистрибуторска мрежа, офиси и бюра из целия свят. От друга страна по данни на Евростат за България дялът на IT специалистите в общата заетост е от най-ниските в ЕС. Вярвате ли, че имаме с какво да изпреварим останалите в IT сектора?


3. Чуждестранните инвестиции ще ни помогнат да достигнем западноевропейските нива на заплащане.

Уви и това не е така. Никой чуждестранен инвеститор не е дошъл в България за друго, освен защото приходите му от местни клиенти, надвишават разходите. При слабото и свито потребление в България, няма никакъв шанс заплатите в клоновете на чужди фирми да достигнат заплатите в Западна Европа. Още по-драматично стоят нещата при аутсорсващите чужди фирми тук - шивашки цехове, фирми от машиностроенето и т.н. Те пък са тук, единствено защото България е била най-евтината алтернатива, за да произвеждат продуктите си или заради грозната практика, въведена през последните години, да получават явни или скрити субсидии от бюджета, за да поддържат работни места. Тази група фирми, стабилно ще фиксират заплатите у нас около нивата в Индия, Китай и Латинска Америка с малка добавка заради търговските облекчения, произтичащи от членството ни в ЕС.

Родния ми град Сливен е на шесто място в България по чуждестранни инвестиции и то от доста години, уви не е на 6то място по средна работна заплата.

Единствено и само български предприемачи могат да повишат заплатите, ако са в сектори с висока добавена стойност, а това може да стане при подходяща данъчна и икономическа политика Чуждестранните инвестиции могат да понижат безработицата, но не и да повишат заплатите съществено.


4. Европейските фондове ще помогнат на регионите в България да изравнят икономическия си стандарт.

Както писах в една предходна статия регионите няма да започнат да настигат столицата, докато не се спре данъчния централизъм, при който от 15 до 20 процента от доходите на всички се изземват, за да се инвестират в икономиката на София. Регионите у нас могат да растат единствено ако са курортни селища, родни места на актуални политици, или при условия на едновременно висок икономически ръст и висока инфлация (като през 2005-2007), така че сумата на двата макроикономически показателя да надхвърли 15%. При нисък ръст и ниска инфлация, както е в момента, икономическите диспропорции между столицата и регионите само ще се задълбочават. Еврофондовете, които дори при мечтаната пълна усвояемост едва достигат 4% от БВП, са недостатъчни, за да компенсират данъчните трансфери от регионите към столицата.


5. Инвестициите в инфраструктура ще помогнат на икономическия растеж.

Това е една от най-тачените измишльотини в икономическата ни митология. Примерът, който се сочи за неин “успех” - строежът на язовири и магистрали в САЩ по времето на Голямата Депресия, изобщо не се разбира правилно. Магистралите, пътищата и железниците имат единствено дългосрочен ефект върху икономическия ръст и то доста скромен. Оживлението в американската икономика, започнало при Рузвелт, са дължи не на построените магистрали и язовири, а на заплатите които са платени на строителите. За каквото и друго да бяха изхарчени тези пари, ефектът щеше да е същия. Пак тогава на американски фермери е било заплащано да унищожават продукцията си или просто да не я произвеждат и това е помогнало за изхода от кризата не по-малко отколкото построените пътища и язовири. Инфраструктурата може да бъде единствено вид застраховка, че икономическият растеж няма да бъде забавен от някаква структурна “тапа” (например електротранспортът не може да се развие ако няма достъп до големи количества, сравнително евтина електроенергия), но не и да създаде ръст сама по себе си.

Уви, съвсем скоро България даде пример за това как строежът на инфраструктура може да попречи на икономическия растеж. Довършването на магистрала Тракия стана за сметка на забавените и неизплатени заплати на хиляди работници, а също така увеличи междуфирмената задлъжнялост, свързана с фирмите, участващи в изграждането й.


6. България може да стане център на IT индустрията и иновациите.

Както споменах по-горе, фактите са, че България трябва да догонва всички останали държави в ЕС по дял на работещите в IT сектора, спрямо общо работещите. От друга страна информационните технологии се нуждаят от огромно количество квалифицирани специалисти, защото заради непривлекателния труд, бранша парадоксално се развива не интензивно, а само екстензивно. На прост език казано, кадърен софтуерен специалист не може да произвежда повече софтуер от двама не-толкова-кадърни. Броят на специалистите е най-важния фактор за това, колко софтуер ще се произведе. С такъв ресурс от специалисти, не само в IT сектора, България не разполага. Румъния, където всяка година се дипломират 30 000 нови инженери има много по-сериозен шанс да стане IT център, за разлика от нас.

По отношение на иновациите ще вметна единствено тривиалната истина, че успешния бизнес се крепи не на иновациите, а на комерсиализацията. Хенри Форд не е измислил автомобилите, нито Бил Гейтс компютърния софтуер, нито Пол Гети петролните кладенци или Стив Джобс телефоните. Всеки един от тях е станал много богат, заради маркетинга и мениджмънта на компанията си, там са единствените “иновации”, които могат да направят някого богат. Никакви инвестиции в наука и образование няма да дадат резултат, докато няма достатъчно фирми, които да превърнат тези иновации в печеливш продукт чрез печеливш маркетинг. Уви, в силно киселинната за дребен бизнес среда в България, създаването на такива фирми е доста съмнително. Факт е, че през последните 23 години в България не беше създадена нито една фирма, която да е сред световните или поне европейски лидери в бранша си. Маркетингът и управлението на персонала сред българските фирми са меко казано незадоволителни.


7. “Електронното правителство” ще повиши ефективността на администрацията.

Тази залъгалка, родена от нечия глупава глава, винаги ще си остане това, което е и в момента - претекст за източване на огромни суми от бюджета, без никаква полза.

Питър Дракър пише, че едно от забележимите достижения на 20ти век е увеличената 40 пъти производителност на труда, т.е. приблизително с 4000%. Можете ли да познаете, с колко са допринесли компютрите за това увеличение? Нито с 2000%, нито с 200%, нито дори с 20%, а уви с малко над 1%! Този парадокс, известен като “Парадоксът на производителността” е обект на немалко проучвания, за съжаление с противоречиви изводи.

Компютрите разширяват обхвата на икономическите дейности, но не й тяхната ефективност. Производителността се повишава единствено само чрез по-добър мениджмънт, или в случая с администрацията - по-добро управление или изобщо отказ от управление :). Залъгалката, че “електронното правителство” ще направи администрацията по-ефективна, отлага крещящата нужда от реформи и оптимизация там. Реформи, които най-вече трябва да намалят обхвата на администриране в икономиката, а там където то остане, да се намерят опростени начини за вършенето му. Досегашният резултат от “електронното правителство” - скъпи, но пък слабо полезни услуги, е добър индикатор как ще изглежда то и тогава, когато бъде “завършено”.


8. Циганите живеят за сметка на останалите.

Това е опасна и вредна лъжа, използвана като основание за икономическа дискриминация спрямо този етнос, от хора, които не знаят как функционира данъчната система в България. За нея обаче ще напиша отделна тема, защото има нужда от подробно разяснение. Истината е, че циганският етнос, както и всички останали етноси в България, са нетни платци към бюджета (дават повече, отколкото получават). Единственият нетен бенефициент от бюджета на България е “умния” и “работлив” български етнос. Най-лесно видимото доказателство за това е дялът на циганския етнос в най-големия държавен разход - издръжката на администрацията. Пренебрежимо малък брой цигани са чиновници, а уви дори максимумът на социално подпомагане, което може да получи едно лице от бюджета, не може да достигне разхода на държавата за издръжка на средностатистически чиновник. За сметка на това циганите плащат ДДС и акцизи наравно с всички останали, което ефективно прави техният етнос нетен платец към бюджета.

30 юли 2013

Хомо Авторитарикус III

Накрая искам да се спра на някои уточнения и примери за това, което писах в първите две части на статията.


1.

Предполагам, че мнозина биха се усъмнили в това, че българинът изпитва силен респект от властта и властимащите. Всеки ден сме свидетели на критики, негативни коментари, а често и на вулгарни изрази по отношение на политиците или властта като цяло, как тогава да вярваме, че българинът почита властта? Причината е много проста - критиките и псувните просто не противоречат на моето твърдение.

Ще го илюстрирам с един мисловен експеримент. Представете си, че утре правителството или народното събрание въведат още някое малоумно бюрократично изискване. Например решат, че заради пропуски в документацията, всеки който е плащал осигуровки през последните 10 години, трябва да занесе в НАП всички вносни бележки и платежни нареждания, с които си е превеждал парите. Ако не го направи в шестмесечен срок, плащанията му ще бъдат обявени за невалидни и ако иска да му бъдат признати трябва да съди НАП. Хайде да помислим какво ще се случи.

Тъй като огромен брой счетоводители така или иначе ще пазят въпросните бележки, то хората, които ще бъдат затруднени да представят листчетата, ще бъдат малцинство. Първата реакция на мнозинството ще е да сипе укори, че хората, които не си пазят бележките сами са си виновни, защото след като някой се е справил, то всички останали са били длъжни да го направят, особено ако са малцинство. “Моралът” ще отсъди в полза на първите, а вторите ще бъдат обвинени като “мързеливи”, “нехайни” и т.н. Ако мислите, че реакциите ще са с нещо по-различни, просто сравнете какви бяха те при една идентична ситуация, която се случи скоро - задължителната пререгистрация на всички фирми.

Прави или не, повечето и от едните и от другите ще се наредят на дълги опашки, за да занесат изискваните бележки в НАП, или поне за да направят скандал, без да се опитат да оспорят малоумността на изискването да вършиш едно и също нещо многократно, заради прищявка на властта. Ето това имах предвид, когато написах, че респектът и подчинението спрямо властимащите, висшите почти граничат с мазохизъм, а критиките и псувните към тях са само безобиден плач.

Дали има друг изход от мисловната ситуация, освен да занесеш безропотно исканите от теб бележки? Тук репликите ще бъдат, че ако не го направиш, ще изгубиш парите си или че ако не си съгласен, можеш да заведеш дело срещу НАП или държавата. И при двата такива отговора предписаното поведение е да се съобразиш с изискването на властта, но не и да не го изпълниш. Вместо това може просто да не занесеш нищо в НАП и да се откажеш доброволно от пенсионните и здравните си осигуровки. Има ли рацио в такова на пръв поглед ирационално поведение? Разбира се и аргументите за това са много. Първо системата на социално осигуряване е неефективна и несправедлива. Постоянните скандали около разхищение на средствата в нея, както и неспособността й да осигури минимален стандарт на живот на пенсионерите, я правят доста ненадеждна “инвестиция” за плащащите осигуровки. Второ, ако всеки инвестира парите, дължими за осигуровки, в нещо различно като например недвижим имот, то когато стане пенсионер, доходът му от него със сигурност ще бъде по-висок, отколкото пенсията, която ще получава от осигурителните фондове. Трето, дори ако неплащането на осигуровки бъде обявено за криминално деяние, то практиката на съда показва, че рискът осъденият да лежи в затвора е минимална. Вероятността да получи само условна присъда е почти 100%. Твърде малко от засегнатите ще се замислят над това.


2.

Относно твърдението ми, че българите уважават произхода ще спомена две неща. Първо, отношението към циганите в България е отвратително, почти без оглед на индивидуалните качества на някой от тях. Предразсъдъците и стереотипното мислене към целия им етнос са правило. Второ ще преразкажа една случка с майка ми, на която предполагам, че мнозина от читателите са ставали свидетели при подобни обстоятелства.

Майка ми, жена сериозно пострадала от икономическите реформи на “борците с комунизма”, които бяха на власт след 1989, силно мрази (поне според нейните думи) последния от тях - Бойко Борисов. Всеки път, когато той се появи по телевизията, за да обяснява кой кога за какво е бил виновен, тя изпада почти в ярост, като тирадата, която изнася, прави невъзможно да се чуе какво говори Бойко Борисов. Веднъж обаче, хитрите PRи на нашия wanna-be Пиночет, вместо него показаха по телевизията сестра му, която отговаряше на някакви предварително подготвени, угоднически въпроси. Досещте ли се каква беше реакцията на майка ми? Ако очаквате да кажа, че е изсипала поредната тирада, грешите. Майка ми, уви, изгледа интерюто със сестрата на Бойко Борисов, почти със зяпнала уста, като ме помоли да не говоря, за де не й преча да чуе нещо. Защо тази с нищо неизпъкваща женица (сестрата), доста семпла като лекар и доста ограничена интелектуално (което си пролича от интервюто), така грабна вниманието на майка ми? Нима по телевизията не са говорили много други лекари и интелигентни хора? Говорили са естествено, но нито едно от тях не е било сестра на Бойко Борисов, и именно последния факт, променя драстично авторитета им в очите на майка ми. Уважението й към произхода, както и на мнозинството българи, е очевиден.

Към същото твърдение мога да добавя и емпиричния факт, че деца на авторитетни родители биват силно толерирани в училищата и даже в университетите, дори без това да носи някакви облаги за толериращите. Пренебрежителното отношение към “селяните” (дума, превърната в обидна в българския език) е друг пример, въпреки че мнозинството от великите и влиятелни българи и в миналото и днес, произхождат от “села”, според сегашните разбирания кое е град и кое село.

Последният пример, който ще дам за твърдението, че произхода, физическата сила и привлекателност са основа на отношението, което получаваш в България, е фокусът на протестиращите пред парламента през юли 2013. От всички лица, които бяха отпечатани на плакатите и разнасяни из социалните мрежи, най-често се повтаряха тези на Делян Пеевски и Емил Иванов. Това ли са най-големите злодеи в държавата? Далеч съм от това да защитавам личните качества на някой от двамата, но нима Георги Геров, Ахмед Доган, Станимир Флоров и особено Бойко Борисов притежават някакъв по-чист морал от тях? През мандата на последното правителство, във властта бяха хора с много по-тъмно минало, при това на много по-важни постове от областни управители и шефове на ДАНС, защо срещу тях нямаше такива протести? И защо народния гняв се изля върху убийците на едно момче в Катуница, а подмина убийците на едно момиче в Перник и на един арестант пак там? Отговорът е много прост - Пеевски, Иванов и Цар Киро не са красиви и атлетични или не са етнически българи. Измежду всички възможни фокуси на ярост, изплуваха тези на непривлекателния, неатлетичния и небългарина, като всяко изкряскване срещу тях беше съпроводно и с тяхна снимка и епитети относно външния им вид, за да се илюстрира по-добре “правотата” му.


3.

Последното, върху което ще се спра е патриотичния шариат, както нарекох системата от правила за морал и нравственост, властващи в българското общество.

Хайде да започнем с това, каква небивала радост и екзалтация обхващат българите всеки път, когато бива завършен някой инфраструктурен проект, без значение каква ще е ползата от него. Радват се, че е построена магистрала до Бургас. Радват се, че има нова спортна зала в София. Радват се, че вече има метро, отново в София. Радват се, че ще има и нова АЕЦ в Козлодуй. А нима магистралата не беше построена за сметка на неизплатените заплати на хиляди работници? Или спортната зала не е ненужно скъпа, но за сметка на това слабо функционална? Или пък, че метрото не беше построено за сметка на благоустрояването на множество градове? Или пък, че АЕЦ няма да бъде безумно скъпа, и едва ли ще произвежда очаквания евтин ток? Подобни факти биват игнорирани. Критика на някое от горните начинания предизвиква присмех, обвинения в нихилизъм и понякога игнориране. Нима мизерстващия пенисонер на село не трябва да е горд, че живее в държава с магистрала от единия й край до другия? Не трябва ли да е щастлив, че когато селото му се е превърнало в руина, то столицата цъфти и процъфтява, .. чрез парите, с които трябваше да се построи канализация до дома му и да има работа за децата му, които сега живеят далеч от него?

Както написах в началото, всеки път, когато някой политик заяви, че ще бъде направено нещо “за България”, българите втренчват хипнотизирани погледи в него и в нещото, въпреки че само по изключение такива неща са били правени, за да спечелят всички от тях, но за сметка на това винаги чрез труда и парите на всички. Като роби, строящи египетски пирамиди, те пак вървят след вожда и пак жертват себе си и парите си, за да бъде България известна и прочута.

Дали всичко това е от невежство? Разбират ли мнозинството българи, че данъчната система скубе бедните, за да дава на богатите? Ако приемем, че мнозинството от тях нямат нужните знания по публични финанси, то какво да кажем за онези 7000 души, които всяка година се дипломират като магистри и бакалаври в икономически специалности? Само за последните 20 години това са почти 150 хиляди души. И те ли не разбират какво се случва в България?

Оправдание ли е невежеството, за стотици хиляди други интелигентни българи, които нямат икономическо образование, но не желаят да получат дори минимална финансова грамотност? Знам, че хуманитарните и технически науки са много важни. Без социология, филологии, изкуствознание, връзки с медиите, не сме за никъде. Ако не сме чели Чехов, Шекспир и Куелю сме неграмотни диваци, но проумейте, че публичните финанси са много по-важни от всичко това. Унижение ли е да знаеш какво е ДДС, кой го плаща и кой го получава? За българския елит и онези, които се възприемат като част от него, може би. Както писах в първата част на статията, знанието за парите е презряно знание в нашето общество. Не така обаче стоят нещата в обществата, на които искаме да приличаме.

Преди време попаднах на една статия от Стивън Кинг, Tax Me, for F@%&’s Sake!, в която освен реторични похвати и майсторска реч, се виждат и едни солидни познания за това как функционират пазарната икономика и welfare state. Защо му е на мултимилионера Стивън Кинг, който сам си признава, че купува радиостанции за развлечение, да чете за финанси, данъци и социално осигуряване? Нима това ще му помогне да напише следващия си роман? Вероятно е, но едва ли. Истинската причина е, че той живее в общество, където знанието за парите не е презряно и няма нищо общо с йерархичните зависимости и предразсъдъци на българското. За него не е унижение да знае какво представляват данъците и парите, кой ги дава и кой ги получава. Доста висока летва за българския елит.


4.

Дълъг и труден е пътя към благоденствието. Мнозина са го извървяли, а мнозина други още се лутат из него. От 1948 до 1971 годините са 23, също толкова са и от 1990 до 2013. В единия случай те стигат на Германия да излезе от най-страшното си разорение и да стане пример за подражание дори на бившите си врагове от войната, в другия бяха достатъчни на България, само да стигне до безпътие. През 1948 германците са тръгнали по правилния път на свободата и либерализма. Кошмарните последици от централизма и боготворенето на нацията, доста са им помогнали, да видят кой е той. През 1990 ние тръгнахме в обратна посока - към свръхцентрализъм и селективна свобода. Истеричното рушене на всичко, свързано с тоталитаризма, не ни направи модерна държава, а ни върна в докомунистическите времена на принуда, социално разслоение и предразсъдъци.

Не националната сплотеност ни е в недостатък днес, а индивидуалната свобода. Няма нужда от призоваваме духовете на Ботев, Левски, Раковски, чиито портрети ни гледат отвсякъде напоследък. Оставете ги на мира, те се бориха за друго, днешните си проблеми трябва да преодолеем сами, не те. Решението не е да изберем правилните, морално чисти и справедливи лидери и да им връчим абсолютна власт да се разпореждат с нас. Трябва да бъде премахната цялата централизирана система, колкото и плашещо да звучи това. Това за съжаление ще остане задача на следващото поколение българи, защото сегашното не успя да я постигне.

29 юли 2013

Хомо Авторитарикус II

(продължение от Хомо Авторитарикус I)

Фактът, че не живее в обещания рай и че благоденствието все се отлага за следващото поколение, Хомо Авторитарикус си обяснява не с малоумната система, в която той е колелце, а с това, че заради нечия вина или предателство, провали идват един след друг. Виновникът и предателят играят централни роли в драмата на живота му и към тях отношението е специално. Проблемите не се решават чрез предвиждане, избягване, преодоляване, а само чрез намирането на виновник.

Подсъзнателният страх, да не бъде посочен като виновен за поредния провал, е направил професии като полицай, съдия, прокурор и адвокат изключително популярни в обществото на ХА. В неговите представи това са професиите, които решават кой е прав и кой крив и той непрекъснато се взира в работата им, укорява ги или им ръкопляска според ситуацията. За него те са хората, които трябва да притежават най-чист морал и никакви компромиси не трябва да се допускат, дори когато това би им пречило да работят или дори да налага да изпълняват невъзможни неща.

“Поуките”, които извлича от всеки провал, са трудни за следване правила за поведение, които смазват индивидуалността му и му пречат да е нещо друго, освен колелце в системата. Моралът и нравствеността не са оставени на личния избор, те винаги се отнасят за всички, и особено за другите. Идеологията на обществото му е патриотичен шариат и пирамидата - това е всеки ХА поотделно.

Обществото на ХА притежава изключителна способност да се “самоочиства” от непригодни за него индивиди. Всеки който е различен е нежелан и подканян да си иде. Най-нежелани са онези, които имат неправилен произход, които се възприемат като слаби и които отказват да се съобразяват с властта на висшите и патриотичния шариат на системата. Изолирането, остракизмът, социалната изолация, игнорирането - това са методите, чрез които ХА най-често наказва виновните и предателите и само времето, в което живеем го възпира да се разправи физически с тях. Несъгласните да следват неговия морал са заклеймени като нискоинтелигентни или дори като хора с психични отклонения. Садизмът спрямо низшите, които са най-честия “виновник” за провалите, и нечувствителността към чуждото страдание, са не просто допустимо поведение, а благодетели, които силно се ценят от ХА.

Членовете на елита на подобно общество са не по-малко тесногръди, отколкото са и низшите слоеве. Арогантността и безпардонността на овластените, се подхранва и окуражава от хипнотизираните погледи, с които ги гледат стоящите на следващото стъпало в йерархията. Властта на малобройната политическа и икономическа върхушка, се крепи на цяла армия от чиновници и лакеи, на които тя гарантира, че ще бъдат с едно стъпало по-високо от останалите и с голи обещания, че някога ще ги приеме при себе си. Те не могат да проумеят, че живеят в един изкуствен свят, в парник, който е създаден за тях, и в който им е гарантирано, че ако не роптаят, няма да изпитат несгодите от живота на низшите. Готови са да защитават на всяка статуквото, защото за тях то е справедливо и заради страха си, че ако излязат от парника и се опитат да имат собствен живот, това може да ги постави при низшите.

Както написах в началото, ХА не е български патент. По-голямата част от света живее в “пирамиди”, като нашата, и които се различават само по идеологиите, които ги оправдават и по лицата, които са в тях. Погледнато исторически, всички общества, дори най-либералните, са били някога такива пирамиди и е логично да се предположи, че някога и ние ще срутим нашата, за да заживеем свободно. Едва ли обаче това ще стане лесно и безболезнено. Мнозина други са се опитвали многократно през последните сто години да направят същото и са се сгромолясвали обратно в мизерията. Кризите в Гърция, в арабския свят, по-рано в Аржентина и Турция, не са просто икономически катаклизми, а и примери как пътят към модерността е труден и мокър от сълзи и кръв.

Втренчването ни в измислени икономически цели, зададени от политиците, и които медиите, пълни с журналисти-тамагочита, повтарят като папагали, няма да ни осигури благоденствие. Пътят е доста по-различен и дори парадоксален от гледна точка на морала, който ни е премазал с тежестта си. Пътят накратко е “всекиму - неговото”. Всичко, което някой е създал, трябва да остава за него и само той да решава какво ще прави с него. Трябва да се премахне гигантската машина за преразпределяне, която скубе от едни, за да даде на други. Така е справедливо, така е и ефективно.

Не е правилно бедните да бъдат обвинявани за бедността си, когато данъчната система е рестриктивна за мнозинството. Не е точно да се обвиняват безработните, че са мързеливи, когато безработицата е над 15%. Не е умно да следваш лидери, които те обливат с патриотични речи и ти говорят как България е във възход, след като очевидно въпросната “България” не включва теб. Думите “България”, “българско” и “българи” трябва да бъдат забранени за използване от политици и трябва да се налагат сериозни санкции при нарушение. Колко по-различно ще звучат речите им тогава!

Няма как данъчна система, която взема от бедните повече, отколкото от богатите, да доведе до друго, освен до пропаст между едните и другите. Няма как да се постигне благоденствие за всички, след като данъците на всички се харчат за издръжката само на един град. Няма как да се даде шанс на възхода, докато в безмозъчни бюрократи е съсредоточена огромна власт. Така просто няма да стане, никога и никъде не е и ставало.


(продължава)


21 юли 2013

Хомо Авторитарикус I

Вече почти пет години общество ни се опитва да оцелее и излезе от пропастта, в която ни хвърли една икономическа криза. Въпреки, че кризите са измежду най-нормалните икономически явления, то тази в България предизвика небивали отчаяние и покруса, и изглежда така, сякаш никога няма да свърши. Представата за това как трябва да изглежда излизането от нея, българите обикновено свързват с финансовото си замогване. Аз обаче мисля, че бедността не е нито причината, нито диагнозата на болестта, която ги е повалила. Защото ако въпреки празните си джобове, повечето от тях имаха по-рационално поведение, нямаше да се стигне до тази грозна картина, която представлява битието им в момента. За съжаление, ирационалността на българите не е просто случайност или резултат от невежество, а започва от куп дълбоко вкоренени предразсъдъци, които те намират за правилни и защитават дори пред себе си, вярвайки че следвайки ги са били щастливи или че някога ще бъдат щастливи. Знам, че медиите, опитвайки се да угодничат на властта (*), дават примери как не само българите живеем тежко в момента, опитвайки се да убедят публиката, че управляващите са невинни за днешната ни мизерия. Но пропускат да споменат това, че има и много държави, където хората живеят добре и че несгодата за някой не е оправдание за нашите неволи. Фатализмът и примирението, които са сред споменатите предразсъдъци, са толкова силно загнездени в българите, че ще осигурят спокойни дни на още не един политик, който се е добрал до власт в България.

Не е задължително предразсъдъците да са нещо лошо и ретроградно, но когато те станат причина за вредни практики в икономиката, тогава цялото общество е обречено на мизерия. Масовият потребител в България изключително рядко се ръководи от интереса си и само по изключение постъпва така, че да получи максималното или поне справедливото за себе си. Уви, дори разбирането му за това кое е негово и кое чуждо е странно. Не мога по друг начин да си обясня защо купища пари ежедневно биват давани на лица със съмнителна полза и репутация, за съмнителни каузи, и то с лекотата, с която в миналото са правени жертвоприношения в името на примитивни идоли. Българите трудно проумяват, че ако нещо е тяхно, то те имат право дори да го изхвърлят на боклука или изгорят в камината си ако пожелаят, и никаква “висша” кауза, за която някой ги придумва да го дарят, не си струва, ако от нея няма да имат полза и те. Винаги, когато някой издигне лозунг “За България” те са готови да застанат зад него без дори да попитат дали тази “България” от лозунга включва и тях.

Мнозинството българи според мен са частен случай на един особен архетип, който ще нарека “Хомо авторитарикус” и който ще опиша в тази статия. Понятията, които използвам са условни, “архетип” означава нещо съвсем различно, то е термин въведен от К. Г. Юнг за съвсем различни неща, но значението на думата ми харесва и най-добре съответства на това, за което говоря.


Какво е Хомо Авторитарикус? (**)

Хомо Авторитарикус силно прилича на магнитче със заоблени краища и ръбове, няколко бразди от очукване и дефекти, които го правят уникално, но тези негови особености са пренебрежими, защото то на първо място е магнит и се различава от останалите вещи по това, че има северен и южен полюс. Както и при истинските магнити ако двама Хомо авторитарикуси (ХА) се озоват един до друг, то те се слепват плътно, като северният полюс на единия застава до южния полюс на другия. А ако се съберат много ХА задно, се образува стабилна купчина, в която за всеки северен полюс е залепен южен. Тази проста схема представя най-важната характеристика на ХА - да подрежда хората около себе си на висши и низши спрямо самия себе си.

“Силата”, която слепва авторитарикусите, е куп от предразсъдъци по отношение на произхода, физическата сила и привлекателността - все характеристики силно ценени в традиционните общества. ХА вярва, че бъдещето на всички е предопределено от миналото им. За ХА ако някой е роден в Драгалевци, София, той трябва да стане началник, ако е роден в Научене, новозагорско - трябва да се занимава със земеделие, а ако се е родил циганин - трябва да напусне България, защото е излишен. Ако има здрави мускули другите трябва да го уважават, ако е привлекателен трябва да стане лидер, ако е грозен, сигурно ще стане престъпник. В “пирамидата” от авторитарикуси всеки знае своето място и постоянно го преоткрива като се сравнява с останалите. Животът на ХА не е построен върху стремежите и желанията му, а почти само върху сравняването с другите. Той не смята че животът е време, през което може да върши полезни неща за себе си или за приятелите си и да бъде щастлив, а социална игра, театрален спектакъл, в който е важно да не бъде унижен, да не стане за срам и да не се покаже като един от низшите.

Не просто желанието за доминация на висшите е причината за слепването на магнитчетата и не просто техния произход и сила определят здравината на връзката между ХА. Стремежът към подчинение и чувстването за част от някаква общност на низшия, са другата й половина, която най-точно може да се сравни с мазохизъм.

Ако си част от “пирамидата” на ХА, то ти живееш без риск от социална изолация и финансова несигурност дори на ниските й стъпала, затова нейните членове се стремят да я запазят на всяка цена. Този си стремеж, те най-често наричат “патриотизъм”, “морал”, “национален” или друг колективен интерес, колкото и гротескни и извратени да са такива сравнения. Чувстват се сигурни в нея, въпреки мизерията в битието, която им носи тя. Авторитарикусите съществуват, почти единствено за да я попълват с нови винтчета и тухли и съвсем логично смятат, че всички останали обществни йерархии трябва да следват нейната подредба.


Йерархията на богатството според Хомо Авторитарикус

На първо място от останалите е “йерархията” на богатството. За ХА богатството не е резултат от труда и интелекта, а свещено право на силния, привлекателния и началника да притежават повече от слабия, грозния и подчинения. За ХА парите не са нещо, за което той трябва да се бори. Те трябва да дойдат сами, без усилие, защото началника заслужава повече, а подчинения - по-малко. Няма сила, която да спре ХА, добрал се до обществен пост да присвоява общото, което е във властта му. За него, кражбата от низшите не е несправедливост, обратното - присвоявайки тяхното, той възстановява хармонията в природата. За ХА е напълно нормално обществото да е разделено на елит и неелит и обществения ред да е такъв, че да гарантира на елита, че той няма да изпита несгодите на живота на неелита.

Висшите имат право да създават икономически “стратегии”, “планове”, “концепции”, имат право да решават колко ще получават низшите, за какво ще си използват парите и т.н. Няма никакво значение дали висшите са се провалили десетки пъти да осигурят обещаното благоденствие, низшите пак трябва да им гласуват доверие, стига да бъдат сменени няколко лица, който са били свързани с провала. Те дори не могат да си представят обществото си, без някой да крои грандиозни планове и стратегии в него, за тяхна сметка и със собствените им пари.

Знанието за парите е презряно знание. Елитът не се вълнува от макроикономически показатели, от данъци, финанси, маркетинг, мениджмънт. Той дори демонстрира показно невежество относно такова знание. Не е негова грижа как ще се намерят парите за охолния му живот. Те са длъжни да дойдат отнякъде, просто защото са му нужни. И ако това не стане от самосебе си, то трябва държавната машина да ги осигури, защото нейната най-важна задача, преди всичко останало, е да осигури благоденствието на висшите, без значение битието на низшите.


Йерархията на знанието според Хомо Авторитарикус

Следващата йерархия е тази на знанието. За ХА не е нужно да си умен, за да станеш началник, обратно - ставайки началник ставаш умен. Няма нужда от образование, нито от четене на книги, защото самото издигане в йерархията те прави по-умен. Дипломата трябва да следва поста, а не поста дипломата. Ако си началник имаш право да поучаваш подчинените си дори за личния им живот, защото важността на думите не идва от истината в тях, а единствено от това кой ги е казал. Важно е единствено да нараства речника ти от заучени фрази и наръча от патетични пози, нужни за ситуации, в които трябва да се изявиш, защото реторичните умения са измежду нещата, които те отличават от низшите.

Точните и техническите науки също са част от презряното знание. Те са коварни защото са безпристрастни и не се нуждаят от мнението на авторитета. Трудно ще изпъкнеш със знание там, където няма релативизъм в истината. Точните науки дават равноправие на всеки, а равноправието между низшите и висшите е най-тежкия грях в пирамидата на авторитарикусите. Ако си приел себе си за аутсайдер, то ти нямаш нужда от друго знание и образование, освен това, което е отредено за твоето място в обществото. Ти може да станеш инженер, ядрен физик, счетоводител или механик, но не бива да поглеждаш към правото, социалните науки и мениджърството. Стремеж към тях, ще ти донесе само подигравки и ехидни коментари.


Йерархията на секса според Хомо Авторитарикус

Третата йерархия е тази на секса. Да си началник е секси. Да имаш власт, означава да си първокласен мачо, и мокрият сън на всички жени, дори да са непълнолетни. Изневярата, безразборните флиртове и принудата, като начин за получаване на секс, са свещено право на висшия, а удовлетворяването на нагона му - незименно задължение на низшия. Трудно ХА приема равноправието на половете. Жените за него са почти изцяло само инструмент за удоволствия. Жена-лидер или дори просто равноправен колега е непростима обида за него. Няма как да бъде приета, освен ако нейната личност не бъде профанизирана в съзнанието му и пред останалите - че е съпруга или любовница на някой мъжкар, че е кариеристка, израстнала в йерархията по нечестен начин, или просто че е назначена от политически причини.


(продължава)


------------

* По-голямата част от статията писах през февруари и под “управляващи” имах предвид правителството на ГЕРБ.

** Основната идея за статията, взаимствах от Теодор Адорно и Ерих Фром (The Authoritarian Personality), моят принос е съвсем малък. Ако искате да проверите колко авторитарни сте Вие, погледнете теста на Адорно: F-test

04 юни 2013

Подоходите данъци в България и ефектът им върху социалното разслоение

В една предходна статия описах кой в България плаща ДДС и акцизите. Сега в тази статия ще се спра на това кой плаща данъците и социалните осигуровки в най-често срещания случай - при трудови договори.

Всеки, който някога е бил нает на работа във фирма, или поне е виждал какво представлява фиш за заплата, знае че социалните осигуровки, които са плащат са разделени на такива, които са “за сметка на работодателя” и на такива, които са “за сметка на работника”. Не знам чия глупава глава е решила да прави такова разделение и каква полза е видяла от него, защото всички осигуровки са само и единствено за сметка на работника, т.е. плаща ги единствено той, изцяло и без помощта на когото и да е друг и сега ще обясня защо е така.

Да си представим една хипотетична ситуация при която фирма “Китка Трейд” поддържа офис техниката на фирма “Щурче Импекс” срещу 1000 лева месечено. Нека предположим освен това, че “Щурче Импекс” намира цената на услугата за твърде висока и решава да проучи възможността да наеме собствен служител, който да върши това, вместо “Китка Трейд”. Нека да помислим какво би било неговото възнаграждение. Очевидно то няма да е 1000 лева нето, защото тогава за “Китка Трейд” би било много по-изгодно да продължи договора си с “Щурче Импекс”. Няма да бъде дори и 1000 лева бруто, защото дори тогава фирмата ще плаща осигуровки “за нейна сметка”, с които ще надвиши цената, която предлага “Щурче”. И остава третата възможност - да плаща такова възнаграждение на новия си работник, при което разходите за него ще са точно равни на офертата от фирмата за поддръжка на офис-техника, а именно 1000 лв.

В числа, при осигурителните и данъчни ставки за 2013, това изглежда така:

- Ако брутното възнаграждение на работника е 1000 лв, то работодателя му ще плати освен него и 178 лева осигуровки “за своя сметка”. Работникът от своя страна също ще плати данъци и осигуровки за 216.10 лв, така че нетно ще получи 783.9 лв.

- Ако брутното възнаграждениена работника е 848.90 лв, то работодателят му ще плати допълнително 151.10 лв осигуровки, така че общият му разход за работника ще е точно 1000 лева. Работникът от своя страна ще плати допълнително 183.45 лева осигуровки и данъци, така че нето ще получи 665.45 лева.

Очевидно цялата останала сума до 1000 лева, е иззета от държавата във вид на осигуровки или данък върху доходите. Ако те не съществуваха, работникът щеше да получи пълния размер на 1000та лева. Т.е. осигуровките и данъците върху доходите са за сметка само и единствено на него и разделението на осигуровките на такива “за сметка на работодателя” и такива “за сметка на работника” е изкуствено. След като държавата ги изземва единствено от работника, то това с други думи казано означава, че той е платецът на осигуровките и подоходните данъци.

Нека сега да видим какви са размерите на сигуровките в зависимост от дохода на работника. В приложената графика по-долу, съм илюстрирал дела на данъци + осигуровки при ставките за 2013. Изкривеният й вид се дължи на две причини - задължителният минимум, върху който се плащат осигуровки и на горния лимит, върху техния размер. Нека обърнем внимание на няколко забележителности по тази графика:

  • Минималният разход, който може да има фирма за работник е 128.94 лв. Това е сумата, при която целия размер на разхода за работника, ще отиде за плащане на данъци и осигуровки.
  • Започвайки от 100% при 129 лева, осигурителната тежест постепено намалява до 33% при 495 лева. След това чак до 2592 лв. тя остава непроменена.
  • Осигуровките и данъците върху минималната работна заплата са 40%.
  • Прехвърляйки 2592 лева, осигурителната отново започва да намалява, като при 10000 лева пада до 16%.

И така, парадоксално може би, в България хората с най-ниски доходи, дават най-голям дял от тях за данъци и осигуровки.

Когато стане въпрос за данъци е трудно да се избяга от въпроса за нравствеността и морала в тях. От една страна е “справедливо” всички да плащат еднакво за еднакви услуги. Лекарствата са еднакво скъпи за бедни и за богати, пенсиите са приблизително равни, без значение колко осигуровки си внасял и т.н.. От друга гледна точка обаче е “справедливо” богатите да плащат повече, защото без да ги има бедните, те нямаше да са богати. Управителят на голяма фирма нямаше да получава голяма заплата, ако не беше добавената стойност, която произвеждат работниците с ниските заплати.

От няколко години в България, след въвеждането на “плоския” данък, надделява мнението, че той е “по-справедлив” и дори се прокраднаха мнения, че бил даже по-ефективен. Знам, че всякакви икономически термини, попаднали в устата на български политици, а оттам и в българските медии, губят оригиналното си значение и заприличват по-скоро на плашила и лозунги, в зависимост от контекста, в който са споменати. Но искам да отбележа, че ако дали “плоския” данък е справедлив е спорно, то дали е ефективен не е вярно. Първо от гледна точка на формалната икономическа теория, най-ефективни са паушалните (поголовни) данъци, кито нямат нищо общо с “плоския”, и второ че за целите на модерна Държава на Благоденствието (Welfare state), каквато се стремим да направим България, “плоският” данък и ставките на социалните осигуровки не само че не са ефективни, а обратното - изключително деструктивни са.

Ето накрая едно сравнение на данъчната и осигурителна тежест върху едни и същи доходи в България и Великобритания. Дори да не се вглеждаме в нивата им за тази или онази сума, посоката на растене и намаляване говори достатъчно за това, колко далечна е българската данъчна система от тези на западноевропейските държави. Тя също така обяснява защо пропастта между бедни и богати продължава да расте, като вече по коефициента GINI, е сравнима с тази на латиноамериканските държави. А защо освен това, такава структура на данъчните и осигурителни ставки пречи на икономическото развитие, ще спомена в някоя от следващите теми.

04 април 2013

Тясната пътека към успеха

Напоследък, във вихъра на революцията, множество мнения и идеи никнат оттук и оттам за това какво трябва да се направи, за да излезе България не само от икономическата криза, която започна през 2009 година, а и от цялостната стопанска и обществена криза, която традиционно се нарича “преход”, започнала още през 1990.

В този хаос от думи, камъни се хвърлят по всички строеве, философии, политики и идеи, за съжаление твърде често без да се търси истината, понякога дори с откровено изопачаване на смисъла. Пример за това е тази статия във вестник “Дума”, прикрепила към либералните идеи и в частност към неолиберализма, епитети и “морални” оценки, които се отнасят за нещо друго, но не и за икономическата и социална система, която е причина за всички “икономически чуда”, случили се след Втората Световна Война.

Според мен една от причините за тази каша са популистките цели, които преследват много от лицата, появяващи се по медиите, но също така за съжаление и твърда слабата запознатост на голяма част от хората с духа на времето, в което живеят и с идеите, които го оформят. Затова в тази статия искам да обясня накратко основните подходи на държавата към икономиката, които са се установили до днес. Нямам претенции за изчерпателност или кой знае каква конкретност, първо защото никъде по света няма икономическа система в чист вид, а второ защото детайлите на всеки подход към икономиката са неизчерпаема тема.


Подходът на консерваторите

Някога, когато държавата имала за цел само да пази границите си и да строи красиви дворци за царя, тези които произвеждали пушки и мечове и тези, които които копаели злато в мините, били много важни за нея. От останалите не се интересувала, освен когато трябвало да плащат данъци. И Както и при някогашните царства, деленето отново е заради държавни планове, само че вече с други цели. Не за да строят дворци на царя, а за благоденствие на всички или поне така твърдят консерваторите. Уви държавните цели съвсем не изчерпват причините, поради които някои фирми са по-важни от останалите. Последните освен това притежават и морални преимущества пред останалите, защото са доказали, че са най-успешните, особено монополите. А освен, че издържат “най-способните” и “трудолюбиви” членове на обществото, както споменах те осигуряват и препитание на всички останали. Затова се нуждаят от специално отношение от страна на държавата, за да избягват неприятностите, защото лошото за тях е особено лошо за цялата икономика. до ден днешен деленето на големите бизнеси и дребните предприемачи (които събирателно ще наричам фирмите) на “важни” и “второстепенни” е ядрото на всеки икономически модел, измислен от консерватори.

Консервативният подход е този, към който се стреми България след 1997 г, и който, като използвам фразеологията от статията във вестник “Дума” е “икономика на свещените крави”. При него “важните” са монополи, фирми от “стуркутуроопределящи отрасли”, “гръбнаци на икономиката”, “инвеститори клас А”, фирми в “клъстери” и т.н., а всички останали, които не са в “структуроопределящите отрасли” или просто са прекалено малки, за да заслужат специално отношение са “второстепенни”. В едно по-старо време, преди 60-70 години, в групата на “важните” са попадали и най-различни сдружения на фирми от един и същ отрасъл, наречени “картели” и “тръстове”, които днес биха били незаконни, но тогава на тях се е гледало с добро око.

Това в известна степен е вярно, големите фирми наистина дават препитание не само на работниците и акционерите си, а и на рояк от малки и средни фирми, които ги обслужват, наречени “котидж” (cottage). Един мой познат някога работеше във фирма, част от котиджа на Netscape. През това време успя да сбъдне мечтата си да се вози в чисто нов Кадилак, уви това продължи само две години, докато браузъра на Netscape загуби пазарния си дял, а с това и моят познат загуби новия си Кадилак. Разбира се Netscape не е пример за подкрепяна от държавата фирма, а просто илюстрация как фирма-гигант може да осигури бизнес на солиден “котидж”.

При консервативния модел, важните фирми получават държавна подкепа, на която останалите не се радват. Била тя изгодни кредити, преки дотации, облекчени административни процедури, привилегирована позиция на пазара, дори по-ниски данъци. Примери за такава подкрепа в България са печално известните договори в енергетиката, които гарантират монополна позиция на ЕРПтата, преференциални цени за изкупуване на електроенергията за ВЕИ и някои ТЕЦове. Към същата група на привелигировани компании у нас могат да се прибавят пенсионно-осигурителните дружества, които имат гарантирана възвръщаемост от дейността си, банките които дефакто се ползват от гаранциията на БНБ, че при никакви обстоятелства няма да фалират, букмейкърът Еврофутбол, на който е гарантирана монополна позиция и други. Също така към списъка на привлегированите трябва да се добавят и всички, които де-факто чрез корупция или просто заобикаляйки твърде стриктните правила за държавни търгове, се сдобиват с държавна подкрепа. Пример за това са фирми от пътното строителство и търговията с горива, които твърде често печелят обществени поръчки у нас.

Консервативният подход е най-често срещания, особено в третия свят. Той е причината за избухването на почти всички бунтове и революции от 17ти век насам.


Социалистически подход

Следващият подход към икономиката е социалистическият. Той също гравитира около отношението към “свещените крави”, като критиката му към консервативния модел не е върху това дали те са нещо наистина полезно за икономиката, а единствено дали продуктите, които дават, се разпределят справедливо сред обществото. При социалистическият модел, “важните” фирми са национализирани и се управляват от държавата. Социалистическият модел се различава от консервативния само по обратната посока на морализаторстването (собствениците на монополи не са “най-добрите граждани”, а “експлотатори”) и по малко по-ниската си икономическа ефективност, поради корупцията и проблемната компетентност на държавните служители.

Социалистическият модел, в крайна форма беше господстващата система в Източна Европа до 1990, а днес в Куба и Северна Корея. Ползва се в голяма степен в най-различни . По традиция нефтените компании, железниците и предприятията от енергетиката извън САЩ са държавни. Социалистическият подход, като елемент на някоя икономика от смесен тип, може да бъде изключително успешен, както в примера със Скандинавските държави, но темата за това защо симбиозата между социалистически и либерален подход е толкова плодотворна ще оставя за някоя друга статия, защото е дълга и доста детайлна.

Поради фокуса върху етични категории, изместващи икономическата логика, социалистическият модел често се използва от диктаторски и популистки режими, като в Либия по времето на Муамар Кадафи, Ирак по времето на Саддам Хюсеин, Венецуела и т.н.


Либералният подход

Предполагам, че на някои ще им е трудно дори да си представят, как би изглеждала българската икономика, или която и да е друга икономика без “гръбнак”, който да представлява някой важен отрасъл, като туризма, или някоя голям завод. Ако премахнем “гръбнака” няма ли икономиката, а и цялото общество да се срути и изпадне в бедност и анархия? Способна ли е “безгръбначна” икономика да се развива стабилно, да осигури прехрана за всички, и задоволи потребностите на обществото? Такива тревоги, често подкрепени от фирми, ползващи се с държавни преференции, са направили навлизането на идеите за свободен пазар изключително трудно, понякога с цената на въоръжени конфликти и социални безредици.

Въпреки, че исторически либералният подход не е бил планиран, а е възникнал като “вакуум” създаден, чрез отпадане на монополните привилегии, през 20ти век този хаотичен ред е намерил подробно описание и обяснение. Фридрих Хайек, обяснявайки как функционира безгръбначна икономика пише, че има два начина на обществен порядък: йерархичен и спонтанен. При първият чрез принуда и субординация се постига желаното функциониране на подредената система. Такъв порядък има във всяка една фирма или армия, където управителят или командирът имат правото да се разпореждат с всичко, включително с това кой да бъде назначен и кой уволнен или да решат кой да обикаля, нарамил пушка, докато останалите спят. Вторият е спонтанният ред, наричан понякога “самоорганизация”. Това е равновесието, което възниква сред привиден хаос без нужда от централно координиране. Пример за него е целият свободен пазар, с всички фирми в него. Управителят на която и да е от тях има правото да уволни или назначи когото пожелае, но не може да задължи никой клиент да си купи стоките, които фирмата му предлага, нито да накара банките да й отпуснат кредит в размера и при условията, които той желае. Въпреки, че на пазара на която и да е стока, всеки има право да поиска каквато цена пожелае, и въпреки че дори участниците на пазара често се менят, като едни фалират, а други се появяват, цената на стоката която предлагат, варира изключително слабо. Тази стабилност на пазарнато определената цена, наречена от Адам Смит “невидимата ръка на пазара”, е проявление на същия този спонтанен ред, за който говори и Хайек. Той е един от фундаментите на третия подход към икономиката - либералния, защото показва, че и без предварително планиране и надзор може да се постигне равновесие на цените и да се избяга от привидния хаос.

Самият механизъм на постигане на това равновесие е чрез равно третиране на всички фирми и отпадането на всички привилегии. Така, при отсъствие на държавен надзор, пазарните механизми са тези, които определят какви ще са цените на стоките и в какви количества ще се продават те. Административния контрол се ограничава само в това да гарантира честна конкуренция и защита от измами, включително на потребителите.


Кратко сравнение на трите подхода

Както при консервативният модел, така и при социалистическия има един спецфичен проблем, свързан с привилегированото отношение на държавата, или с монополното положение. Той произтича от това, че когато липсва свободен пазар за дадена стока, то цената, по която тя се продава не е резултат от реалното й търсене, а от някакъв вид планиране, било то частно или държавно. Затова споровете за размера на такива цени излизат от икономическата логика и навлизат в полето на справедливостта и морала. Справедливо ли е kWh електроенергия да струва 18 стотинки? Дали не по-справедлво да е 15 или може би 25?! Откъде да разберем, ако няма пазар и цената не е определена от търсене и предлагане? А ако, правителството реши, че не само пазарът на електроенергия трябва да е разпределен между няколко фирми, но също така и пазарът на кашкавал, то сигурни ли сме, че цената от 12 лв за килограм, която днес виждаме, е справедлива? Дали например 20 лева за килограм не е по-честна цена за тази толкова полезна храна?

Пазарните цени, определени от конкуренцията, освен естествената си стабилност, имат и още две преимущества - първо те разпределят много по-ефективно ресурсите в обществото, защото се съобразяват едновременно с динамично търсене и предлагане, второ остават много повече хора удовлетворени от тях, защото възможността за свободен избор от кого да се купи или на кого да се продаде, създава много по-силно усещане за справедливост на такива сделки, сравнени с дирижираните.

Както споменах в началото, неолибералният икономически модел е причината зи всички икономически бумове след ВСВ, като се започне с Германия и се свърши с Чили. За съжаление този икономически модел е и този, с който се спекулира най-много. Затова ще се спра на няколко от най-честите заблуди по отношение на него.


Българските страхове от либерализма

У нас винаги, когато се заговори за либерализация се надигат страхове, че това дефакто ще означава повишение на цените. За съжаление тези страхове често са оправдани, защото твърде често “либерализация” е просто евфемизъм, използван за преразпределение на пазари между съществуващите вече участници. Както и да е, същината на истинската либерализация е, както вметнах по-горе, да се гарантира свободна и честна конкуренция, при която всеки може да стане участник на всеки пазар и изискванията за това да бъдат минимални. Както и Хайек и Ерхард, а много други отбелязват, основата на пазарната икономика е свободната конкуренция, а не дирижираната. Ако пазарът на електроенергия е разпределен териториално между трима участници, то те не са конкуренти, въпреки че извършват една и съща дейност. Конкуренти ще станат ако всеки има право да продава на всички потенциални клиенти и ако може да го прави по цени, с които се договаря с всеки индивидуално. Т.е. всяка реформа, която не позволи на всеки, който пожелае, да навлезе в някакъв пазар, не е истинска либерализация.

Другите страхове от либерализацията са свързани с тревоги, че дори участниците на свободен пазар, ще се картелират и ще установят високи цени, които не са изгодни за потребителите. Това също няма как да е вярно, защото “либерализация” не означава просто свободно плаващи цени, но също така ниски бариери за влизане и излизане на пазара. Т.е. дори да се образува картел, който да се опита да държи цените високи, то пазарът да е отворен за нови участници, които водени от интереса си за печалба, да предложат цени, които повече се харесват на купувачите. В предходната статия писах за пазара на електроенергия в Холандия и как от гледна точка на потребителя, избора на електроразпределително дружество е подобен на избора на интернет доставчик в България. Пазарът на електроенергия не е толкова лесен за либерализиране, както този на интернет, но факт е че това е напълно постижимо и е видно не само от примера с Холандия, но и с всяка друга западноеврпейска държава.

Трета заблуда е, че либерализмът ще доведе до голяма бедност. Уви, това не просто че е не е обикновена заблуда, а дори е измама. Измежду всички държави с висок стандарт на живот, единствено емирствата в Персийския Залив и още една шепа миниатюрни държави с огромни нефтени залежи, не са пазарни икономики със свободна конкуренция. Без значение дали социалната политика на правителствата е активна, както в западна Европа, или минимална, както в Източна Азия, държавите, в които бедността е ниска, без изключение са такива с пазарна икономика. Свободната конкуренция е най-мощният двигател на икономиката, измислян някога, а тривално ефективната икономика, произвежда повече продукти за разпределяне. Пенсиите, обезщетенията за безработица и другите социални плащания, логично са най-високи в такива държави.

Обичайно у нас и в Европа политическите партии, застъпващи либералния подход към икономиката, се намират в “центъра” на политическия спектър. Едната причина за това е аполитичността на свободния пазар - той няма нужда от активна държавна политика, за да функционира, обратно вирее най-добре при минимална държавна намеса, оттам и неангажираността му традиционните десни или леви социални модели, основаващи се на строги ценностни системи. Това позициониране на либералните партии създава и грешното впечатление, че те са нещо средно между консерватори и социалисти, докато всъщност тяхната идея за икономиката е нещо качествено различно. Но това позициониране дава една подходяща метафора за това как изглеждат трите подхода към икономиката.

Либералният подход към икономиката прилича на вървене по билото на покрив. Отдясно е хлъзгаво и стръмно и само най-ловките могат да се вървят стабилно там. Отляво е още по-стръмно и може да се мине само ако всички се държат заедно, за съжаление има опасност всички колективно да паднат на земята. И само напред има една тясна пътека, по която вървенето е лесно, стига да не се залита надясно и наляво. Това е единствения път, който трайно и сигурно води към благоденствието и успех за всички.

22 февруари 2013

Свободният пазар и сметките за ток

Понеже темата с месечните сметки за електроенергия е доста популярна в момента, а аз преди две години правих софтуер за едно от “ЕРП-тата” в Холандия, реших да дам своя принос към дискусията, като покажа как умно и ефективно е уреден пазарът на енергия там.

За разлика от българския, холандският пазар на електроенергия отдавна е либерализиран. На него има 6 големи електрически компании (нещо, като нашата НЕК) и над 20 електроразпределителни дружества (като нашите ЧЕЗ, ЕОН и Енерго Про). Някои от тях са клонове на чуждестранни фирми, като познатата и у нас E.ON, но повечето са местни холандски. Електрическите компании са разпределени по териториален принцип и за съжаление не знам със сигурност как уреждат цените, по които продават електроенергията, помежду си и с 20те ЕРПта. Това, за което ще пиша тук е начинът, по който се определя цената на електричеството за потребителите т.е. от ЕРПтата към клиентите им.

Въпросните над 20 холандски електроразпределителни дружества, работят на територията на цялата страна и обслужват всеки желаещ. Избирането на доставчик на електричество в Холандия, много прилича на избирането на доставчик на интернет в България - от всички, които предлагат услугата си за даден адрес, клиента избира един, след което техници на доставчика го свързват към преносната мрежа, подписват се договори и доставянето на електроенергия започва. Цените се определят изцяло на пазарен принцип и офертите, които клиентите виждат, могат да се различават, в зависимост от района им, града, дори от улицата и номера на къщата им. Както и при интернет услугите в България, най-често срещаните договори между ЕРП и клиенти са за фиксиран период срещу фиксирана цена, но също така се срещат и подобни на българските - с текущо потребление и засичане.

В Холандия, държава с висок дял на държавното преразпределение в доходите, електричеството се облага с два косвени данъка - ДДС, както в България, но също така и с акциз, който в България е нула. Данъчните етажи на акциза са четири регресивни (т.е. при по-висока консумация, ставката е по-ниска), и можете да ги видите в пояснението по-долу. Така чрез тези два данъка цената на електричеството достига нива, немислими за български джобове, като например 60-70 стотинки за kWh при първите 5000 за годината. Холандската държава обаче е преценила, че въпреки високия стандарт на гражданите си, тези цени на електричеството са високи за тях и затова прави нещо непознато от данъчната практика България, а именно към обикновения акциз “добавя” и отрицателен, с фиксирана годишна сума за всеки клиент, без значение дали е домакинство или фирма. При нормално-обитаеми сгради, той е 319 евро на година, а при слабо обитаеми (което се определя от регулационните планове на общините) - 119 евро на година. Тъй като този отрицателен акциз се изважда от сметката на всеки, незавсимо колко електроенергия е използвал, ефектът от него е, че държавата субсидира всеки клиент на ЕРПта приблизително с 800 kWh годишно. Това не е кой знае колко много, но чувствително облекчава сметките на хората, които ползват малко електроенергия. Чрез данъчната отстъпка при консумация до 2500 kWh годишно, клиентът е субсидиран от държавата, при консумация над това число става нетен платец на акциз върху електроенегргията. За съжаление нямам никаква представа дали нетният ефект от акциза е положителен или отрицателен от гледна точка на държавния бюджет на Холандия.

  • 0 до 10’000 kWh годишно - 0.1114 евро акциз на kWh
  • 10’000 до 50’000 kWh годишно - 0.0406 евро акциз на kWh
  • 50’000 до 1’000’000 kWh годишно - 0.0108 евро акциз на kWh
  • над 1’000’000 kWh годишно - 0.0005 евро акциз на kWh

От получената сума се приспадат 319 или 119 евро, в зависимост от ргулационния план на общината.

Върху акциза се дължи 19% ДДС.

Заради този отрицателен акциз, се получава и така, че при малка консумация, сметките в Холандия са сравними със сметките в България. За да илюстрирам това направих тази графика, която сравнява три цени на киловатчас електроенергия в двете държави. Синята линия показва цената ако нямаше данъчна отстъпка в Холандия. За първите няколко хиляди kWh би била огромна, защото цените за свързване в мрежата са от 60 до 150 лева, а също така се заплаща висока сума за транспорт на електроенергията. Оранжевата линия показва как стоят нещата, след отстъпката от акциза, а със виолетовата линия е показана за справка цената на киловатчас електроенергия в България. Както се вижда кривата на ефективната цена расте до около 10000 kWh годишна консумация, след което плавно започва да намалява.

А ето тук давам пример за това какви са офертите за един произволен адрес в Амстердам при годишна консумация от 1800 kWh енергия по “дневна” тарифа и 1200 kWh “нощна” тарифа. В тези оферти, които се виждат, цената на електрическата енергия, включваща и акциза, е приблизително 250 евро, на таксите за свързване - около 70-80 евро с ДДС, а цената на таксите за пренос и наем на мрежата - около 210-220 евро.

Ако владеете холандски, от този уебсайт (PrizeWize.nl) можете да проверите какви оферти имат местните ЕРПта за произволен адрес. В страницата, към която води линка, можете да видите, че някои от офертите са маркирани със зелен надпис Groen. Той означава, че офертата е за енергия от ВЕИ. Т.е. ако изберете този доставчик, с парите от Вашата сметка, ще бъде платено на прозводител на “зелена” енергия, а не за такава от АЕЦ или ТЕЦ. Това не означава естествено, че ще ползвате само електричество, произведено във ВЕИ, което е физически невъзможно.
Никой не е задължен да ползва “зелена” енергия, дори частично, нито в сметката му се пренасят дялове за нея. Ползването е оставено само на личния избор на клиента. По мои наблюдения обаче холандците все повече предпочитат да ползват “зелена” енергия. Преди две години приблизително 10% от всички оферти бяха за такава, а днес около половината. Държа да повторя, че не знам как е уреден въпроса с цените между шестте електрически компании и 20те ЕРПта, както и дали държавата субсидира енергията от ВЕИ. Знам обаче със сигурност, че ЕРПтата които предлагат “зелена” енергия, се съревновават на пазарен принцип с останалите, без никакви гарантирани от държавата привилегии или произтичащи задължения.

Какво е постигнато, чрез така функциониращия пазар на електроенергия?

  • На първо място изборът на доставчик, както и неговите цени се определят изцяло от пазара. Няма нужда от ценови контрол от страна на държавата, спрямо ЕРПтата, защото конкуренцията ги принуждава сами да коригират цените си към оптимума, при който и те и клиентите им получават желаното. Както писах в началото, изборът на доставчик на електричество в Холандия, много прилича на избора на доставчик на интернет в България. Ефектът от свободния пазар на електроенергия е в това, че цената въпреки че е по-висока от българската, е съвсем приемлива за средния холандски потребител. Средната консумация на електроенергия от семейство там е приблизително с 50% повече от това, което съм виждал, че консумират българските домакинства.
  • На второ място чрез данъчната система на четириетажен, регресивен акциз и фиксирана като сума отстъпка за всеки клиент, държавата поема отговорността за социалната си политика, вместо да принуждава частни компании да се грижат за нея, както прави българската държава с фиксираните цени на електроенергия. Освен това, регресивността на акциза гарантира и по-ниска цена за промишлените потребители, като следва пазарната логика, че за по-големи количества се ползва по-голяма отстъпка.
  • На трето място, въпросът за енергията от ВЕИ е уреден съвсем цивилизовано, без никаква принуда, което гарантира, че няма да има отрицателни емоции спрямо “зелената” енергия. Ефектът от този цивилизован избор вече го споменах - днес приблизително половината от офертите за електричество вече са от ВЕИ, вместо едва 10% преди две години.
  • И на четвърто място клиентите са равнопоставени. Няма разделение на “промишлено” и “битово” електричество. Всеки плаща според консумацията си, а не според административно определени категории. Свободния пазар, който разпределя електроенергията в Холандия, премахва нуждата от какъвто и да е държавен контрол върху дейността на ЕРПтата, с изключение разбира се на контрола върху безопасността и евентуални измами. Т.е. едно солидно количество държавни чиновници са ненужни.

И накрая ще се спра на още един въпрос. Тук съм направил един кратък списък от държави, подредени по съотношението на данъчно изземване/брутен вътрешен продукт.

  • Дания - 49.0%
  • Германия - 40.6%
  • Холандия - 39.8%
  • Чехия - 36.2%
  • България - 33.3%
  • САЩ - 26.9%
  • Ю.корея -26.6%
  • Турция-23.5%
  • Чили - 18.6%
  • Китай - 18.0%

Изчерпателен списък може да се намери тук: Government spending as a percentage of GDP

Както се вижда, България е по-скоро сред държавите с високо данъчно облагане, и е по-близо до Холандия и Германия, отколкото до Турция и Чили. Уви, въпреки това у нас отговорността за социалната политика в голяма степен е стоварена от държавата върху фирмите. В случая с електроенергията у нас има квази-пазар, който е “постигнат” чрез множество ирационални действия от страна на държавата и не-повече рационалните им противодействия от страна на производителите и клиентите. От една страна имаме ЕРПта, които действат едновременно като монополи по отношение на продаването и монопсони, по отношение на купуването на електроенергия. От друга страна държавата задължава тези двойни монополисти да вършат и едното и другото по фиксирани цени, като по този начин залага конфликт с тях по отношение разумността на тези цени. Като резултат ЕРПтата търсят рентабилност, не в конкуренция помежду си, а чрез надхитряне с държавата и клиентите си. Това надхитряне понякога е причина за битови или дори политически драми, както през последните дни. Монополната позиция на ЕРПтата и зависимостта им от държавата, премахва статута им на чисто икономически субекти и ги превръща и в инструмент за политическо влияние. Нещо, за което нито една фирма не е била създадена.

За сметка на това с немного средства, но с повече ум, пазарът на електроенергия и у нас може да бъде направен ефективен като този в Холандия, с което ще бъдат постигнати най-разнобразни цели. Ще се освободи в голяма степен от държавни чиновници още един сектор на икономиката. Оскъдните бездруго доходи на домакинствата в България ще се разпределят по-ефективно. И най-важното е, че чрез система, подобна на холандската, ще се направи една голяма стъпка към желаната Държава на Благоденствието, пътя към която минава през създаване на все повече и повече платежоспособни клиенти.

12 февруари 2013

Как село Научене купи джип на премиера

"Гениалността на управляващата ни класа е в това, че възпира мнозинството от хората дори да се усъмнят в несправедливостта на една система, в която повечето хора работят като роби и плащат огромни данъци, срещу които не получават нищо."
Гор Видал

Ще започна с една измислена история. Представете си, че си откривате сметка в някоя банка. Месец след месец трупате в нея спестени пари. Минават години, влогът Ви във банката расте и един ден решавате, че искате да се възползвате от спестеното, за да живеете по-добре или просто за да преживеете. В банката обаче Ви очаква неприятна изненада. Там Ви заявяват, че тази лихва, която са Ви обещавали, докато сте внасяли, не можете да я получите, защото нямало достатъчно пари. Освен това Ви обвиняват, че докато сте внасяли, не сте били достатъчно бдителни, за да видите, как парите на банката били прахосвани от чиновниците, които работили в нея. Когато попитате, а защо банката, след като не може да си плати дълговете, не си разпродаде имуществото, Ви отговарят че това не може да стане, защото в нея работят много служители, които издържат семейства, освен това тя е една голяма и хубава Банка, която е добре да съществува и в бъдеще. За да е унижението пълно Ви казват, да не се пречкате на други клиенти, които са там за да изплащат кредити, защото вашите лихви ги давали те, с парите които внасяли. И тъй като банката има солидна охрана, не можете да направите нищо, за да обърнете по някакъв начин нещата в своя полза.

Ако това Ви изглежда грозно и унизително, помислете си, че българските пенисионери в момента се намират в същата ситуация. Те са заложници на една система, която помни изключително добре дали някой не е пропуснал да внесе пари в нея дори през един единствен месец, но която отдавна е забравила обещанията си, срещу които е получавала същите тези пари. Не защото пенсионерите са направили нещо грешно, докато са работили, плащали данъци, и създавали добавена стойност, а защото са сглупили да разменят реалния си труд и реалните си пари срещу голи обещания. Още преди 500 години, Франческо Гуичардини цинично е обобщил всички подобни случки “ ..всяко ваше право, което се основава на волята и преценката на другите е незащитено, тъй като малко е добротата и вярата сред хората”.

Както и да е, тази тема я започнах не за да давам морални оценки за мизерията, в която живеят пенсионерите, а за да разгледам как Държавата с дългата си ръка, взема от доходите дори на най-бедните българи, за да ги дава на не-толкова бедните и какъв е ефекта от това.


Село Научене е китно балканско селце, в което живеят 200 пенсионирани земеделци, прекарали целия си живот в труд в някогашното АПК, после в ТКЗСто и накрая в кооперацията на селото. Тъй като сред тях не е имало бивши държавни служители или лица със заслуги за установяването на Народнодемократичната власт, пенсиите които получават всички са приблизително по 150 лева на човек.

Както споменах в предходната статия, косвените данъци имат тази особеност да ги плаща всеки един от нас, без да ходи до някоя данъчна служба, даже без дори да знае, че такива данъци съществуват. Така и пенсионерите в Научене, които иначе водят съвсем природосъобразен живот, не пушат, не карат автомобили и пият само домашни вино и ракия, дават ⅙ от пенсиите на държавата във вид на ДДС. Така само за месец селото внася в бюджета 5000 лева, а за година - шейсет хиляди. Последната сума е напълно достатъчна, за да може всяка година министър-председателят на България или който и да е висш чиновник да си купува нов служебен джип.

Уви село Научене, не е самичко в съдбата си. В същото положение се намират почти всички села, махали и градове в България. Всички те, чрез косвените данъци, дават на Държавата ежегодно около 16% от дохода си като ДДС и още около 5% като мита и акциз. Това, което получават обратно, са заплатите на държавните чиновници, които работят в тях, издръжката на обществените институции като училища, театри и детски градини, които се намират в тях, както и директната държавната субсидия. Тъй като Научене не разполага с никакви обществени институции, а заплатата на кмета му покрива нищожна част от данъците, които съселяните му плащат, селото е един съществен донор на джипове за държавната администрация. В Научене дори не е построена канализация, за да се отпразнува някакво ново събитие след 13тия конгрес на БКП, в чест на който в селото са били асфалтирани няколко улици.


Ако всички плащат данъци, то кой ги получава? От всички села и градове в България само няколко на брой получават от държавата повече, отколкото й дават. На първо място това е столицата, която всяка година, по мои изчисления получава между 4 и 5 милиарда лева повече, отколкото плащат гражданите и фирмите в нея. След нея се нареждат градовете, където има големи военни поделения или струпване на държавни чиновници по друг повод. И на трето място са родните места на видни български политици, като Банкя, Правец, Етрополе, с. Пчеларово и др. Всички останали са нетни донори на една солидна част от доходите си, и това е основната причина за все по-големите диспопорции в икономическото развитие на регионите.

Брутен Вътрешен Продукт е най-важният измерител за силата на икономиката. Най-общо казано той е сумата на всичко, което хората в дадена държава, област, село или дори семейство изработват за година, месец или ден. Тъй като не могат да се сумират несъвместими неща, тази сума се намира, като се съберат паричните еквиваленти на изработеното. Т.е. БВП може да се нарече и сума на парите, които са спечелили тези хора. Най-често той се пресмята за период от една година, и най-често за цели държави, но няма никаъв проблем това да се прави и за по-кратки и дълги периоди, както и за по-големи и по-малки от държави единици. За да е съпоставим в различните периоди, БВП се разделя на “брутен” и “нетен”. Като нетният е брутният, намален с инфлацията за периода, който се сравнява. Има разнообразни подходи за пресмятане на БВП, най-лесният изхожда от това да се види в какво са превърнати парите, които са спечелили хората. Този метод, наречен “разходен” пресмята БВП като сума на а) изхарчените от хората пари (частно потребление), б) изхарчените от държавата пари, в) инвестициите (т.е. парите вложени в нещо, което ще и възвръща постепено) и г) разликата между износа и вноса, понякога наричана “нетен износ”. Същият метод е и най-често използвания, когато се анализира БВП.

Понеже само една шепа общини получават от бюджета повече, отколкото дават, то за всички сегмента на Общественото потребление в БВП е отрицателен и в зависимост от общината може да варира от 10% до 20% от Частното потребление. Единствено курортите и общини, в които има солиден инвеститор са в състояние да издържат такава ежегодна декапитализация и да увеличават Брутния си Вътрешен Продукт. И така само те, с изключение на изброените по-горе, растат и хубавеят, докато почти цялата държава линее. Това е и причината за силно неравните доходи в различните части на страната, за огромната вътрешна миграция към няколко града, както и за забавения и нестабилен икономически растеж. Вместо солидна основа от платежоспособни потребители, която би възникнала по пътя на свободната конкуренция, преразпределението на данъците разделя обществото на едно малцинство, което може да си позволи високо ниво на потребление и едно мнозинство, което редовно изпитва финансови трудности. Грозното е, че това не става по естествения път на концентрация на капитали, характерен за свободния пазар, а се извършва с активната държавна намеса, която уж трябва да му противодейства.

За да не преувеличавам нещата искам да уточня, че процесът на миграция от селото към града не е изолиран само в България. Той е свързан с промяна в технологиите и производителността на труда и засяга целият свят. Проблемът тук обаче съвсем не е в преместването на хората от селата в градовете, а в обзелюдяването на цели територии, за което както обясних, работи данъчната централизация. Напълно нормално е да има чиновници и голямата част от тях да е съсредоточена в столицата. В България обаче тяхната издръжка далеч надхвърля това, което повечето общини могат да си позволят, а именно 2 до 5 процента от местните БВП, колкото е и ръста на националния вътрешен продукт.


Не е нужно да се чертаят планове за възраждане на регионите, които са опират на фантастични сценарии как всяко градче ще стане център на туризма и ИТ индустрията. Нито да се разчита на популистки обещания за привличане на първокласни инвеститори. Илюзия е, че селскостопанските субсидии на ЕС ще променят съществено картината по селата. Първо защото субсидиите са много малки като размер, за да компенсират отрицателния ефект на данъците и второ, защото селското стопанство има нужда от все по-малко човешки труд, а между другото парите се дават основно за механизация, която ще намали още повече нуждата от работници.

Нужно е чиновниците и останалите, които получават заплатите си от държавния бюджет, да са по-малко на брой и по-равномерно разпределени из страната. Така че, без да правят магии, а просто като харчат заплатите си, да подпомагат местните магазини, ресторанти, фризьорски салони и по този начин регионалните икономики. Нужни са не магистрали, а второкласни и третокласни пътища, по-високи доходи и по-евтин транспорт, за да не се затруднява мобилността на хората и да не се замества тя от миграция. След като младежите от селата не могат да работят в града, докато живеят на село, защото пътуването им е скъпо и дълго, напълно нормално те се преселват там. Младежите от малкия град пък се преселват в големия и така докато в почти навсякъде в България, останат да живеят само старци, които трудно преживяват с ниските си пенсии.

23 януари 2013

Невидимите данъци

Преди известно време попаднах на едно интервю с г-н Красен Станчев, в което той твърди, че едва милион и половина българи са “нетните кредитори на бюджета“, а три пъти повече са “нетни бенефициенти на преразпределението”. Доста се учудих на това твърдение и понеже и образованието и професията ми са икономически, реших да внеса разяснение какво точно представляват данъците в България, кой ги плаща и как точно ги плаща. Въпреки, че за някого такава тема може да изглежда като поредната констатация, че ако завъртим червеният кран на чешмата, то оттам потича топла вода, смятам че е нужна, след като дори хора с претенции за солидна финансова грамотност се объркват, когато стане дума за данъци. Освен това ще я използвам и като въведение към няколко други въпроса, които ще засегна в следващите си статии.

Уви, във финансите числата винаги казват много повече от думите, затова тази моя статия е пълна с числа и пресмятания.


Какво е Данък върху Добавената Стойност (ДДС)?

Безспорно данъкът върху добавената стойност е най-важният измежду съвремените данъци. Той дава на държавата приблизително половината от това, което тя събира от нас всяка година. Увеличение или намаление на неговата ставка с 1 пункт, би довело приблизително до 5% бюджетен излишък или дефицит.

ДДС, както подсказва и името му, е делът, който държавата взема от добавената стойност (която най-често е надценката) във всичко, което се продава от търговец, регистриран по ДДС. Например ако някой магазинер купи стока за 8.50 лева, а я продаде за 10, то държавата ще вземе 20% от надценката му от 1.50 лв, т.е. 30 стотинки. Ако купи нещо за 100 лева, естествено данъка в касовата бележка вече ще е 3 лева, защото ДДС е пропорционален данък. Ако пък и ние, клиентите му, сме регистрирани по ДДС и решим да продадем въпросната стока, трябва да предвидим и държавният дял в нашата надценка, който заради единнната и универсална ставка на ДДС в България, отново ще е 20%.

Защо обаче когато купим нещо от магазина за 10 лева, данъкът който е отбелязан в касовата бележка, не е 30 стотинки а 2 лева? Причината е, че ДДС бидейки косвен данък, функционира доста витиевато. Двата лева, отбелязани в касовата бележка, всъщност представляват държавният дял в надценките на тази стока, от нейният производител, чак до крайния й купувач. Когато става дума за производителя естествено, по-уместно е да се каже “добавената стойност”, вместо “надценката”. Магазинът, от който си купуваме стоката за 10 лева, в края на месеца ще внесе 2 лева ДДС в държавния бюджет, обаче тъй като самият той е платил ДДС, когато е купувал стоката (което е 8.50 лв * 20% = 1.70 лева), и тези 1.70 лева ще бъдат приспаднати, нетната сума, която той ще дължи на бюджета е 2.00 - 1.70 = 0.30 лева, което е точно данъка, пресметнат по-горе.

Заради витиеватостта си, ДДС прикрива от пръв поглед кой всъщност го плаща, т.е. от кого държавата взема 2та лева дял от надценката на стоката, която споменах. Отговорът на този въпрос е малко изненадващ - плаща го последнията купувач на стоката, наричан още “краен потребител”. (Вметка: Под “платец” имам предвид именно човекът, от чийто джоб излизат парите, които държавата взема (и които не биха излязли оттам ако не съществуваше ДДС).)

Уви, въпреки че обслужването на ДДС, с всички негови документи, разписки, вносни бележки и най-разнообразни други листчета, се върши изцяло от фирмите, които са регистрирани по ДДС, този данък всъщност го плащаме ние, обикновените хора, въпреки че някои от нас дори не знаят какво точно представлява той. Дългата ръка на държавата, го прибира от нас не директно, като ни задължава да го носим в НАП, а чрез хилядите фирми, от които си купуваме стоки (и услуги), срещу които получаваме касови бележки. Затова той се нарича ”косвен данък”.

За тези, които не са убедени, че точно крайните потребители са хората, които в действетелност плащат ДДС, а някой друг, тук прилагам две различни обяснения за това:

1. Горе дадох пример с това, че ако направим покупки за 12 лева (10 лв цена + 2 лв ДДС), 2 лева от тях ще отидат в държавния бюджет, а останалите 10 ще останат за магазина. Хайде да видим какво ще се случи ако изведнъж ДДС бъде отменен. В този случай ние ще трябва да платим не 12 лева, а само 10, като за тях ще получим същите стоки, които сме получили за 12 лв. преди това. Магазинът от друга страна и в двата случая ще задържи за себе си точно 10 лева. Излиза че ДДС се отразява единствено на джоба на купувача, а не на продавача.

2. Нека сега разгледаме нещата от обратната гледна точка - какво би се случило ако не само фирмите, а всички хора, се регистрират по Закона за ДДС. Освен хаосът, който ще настане заради ежемесечното попълване на документи, другият резултат ще бъде, че доходите на всички, които дотогава не са били регистрирани по ЗДДС, изведнъж ще нарастнат с около 1/5, защото в края на всеки месец държавата ще им възстановява ДДС, който са платили. В примерът, който дадох, в магазина ще платим 12 лева, но в края на месеца държавата ще ни възстанови 2 от тях, така че нетния ефект върху нашите финанси ще е отново 10 лв.


Какво е акциз?

Акциз е нй-старият косвен данък от съществуващите днес. Самият ДДС в началото често е бил наричан “универсален акциз”. “Универсален”, понеже истинския акциз от своя страна се дължи само за определен вид стоки, за разлика от ДДС, който се дължи за всички, с малки изключения. Това, което се облага с акциз, обикновено са луксозни стоки, вредни или такива, на които ползването им е нежелано от обществото. Примери са алкохолът, цигарите, бензинът, дизелът, луксозните автомобили, хазартът, но в различните краища на света акциз се дължи и за най-разнообразни други неща, като например електроенергия. Накратко казано акциз - това е наказателен данък, върху тези, които си купуват луксозни или нежелани за потребление стоки.

Акцизът е много подобен на ДДС, с тази разлика, че се плаща еднократно от производителя на стоката, след което се пренася чрез цената по веригата от търговци, докато достигне до истинския си платец, който както и при ДДС е крайният потребител. Няма да повтарям обясненията, които дадох за ДДС и тук, защото те са аналогични. Ще добавя обаче, че акцизите обикновено са доста висок дял в цената на акцизните стоки, откъдето идва и големият им дял в приходите на държавния бюджет. Например в една кутия цигари, която струва 4.60 лева, акцизът е 2.96 лева, ДДС - 0.77 лева, а стойността без данъци, която включва всички разходи по производството, печалбата на производителя и отстъпката на търговеца е 0.87 лева. Толкова би струвала кутия цигари, ако нямаше акцизи и ДДС. При горивата делът на данъците не е чак толкова висок, но пак е солиден дял от цената им, например ако един литър бензин струва 2.60 лв, то в него акцизът е 0.71 лева, ДДС - 0.43 лв, а цената му без данъци е 1.46 лв.

Както и в случая с ДДС, акцизите се плащат от крайните потребители, а не от нефтените рафинерии, които произвеждат бензин, нито от цигарените фабрики или спиртоварните, които произвеждат цигари и алкохол.


Какво е мито?

Митата също са подобни на акцизите, защото и при тях еднократно се заплаща държавен дял, който обаче се дължи не върху произведените, а върху внесените стоки. Митата са въведени заради две причини. Първата е да се събират приходи за държавния бюджет. Втората е да се улеснят местните производители в конкуренцията им с вносни стоки, като се завишат цените на вторите.

Въпреки, че са подобни на акцизите, при митата е доста трудно да се определи точния им размер във всяка една стока. Това е защото мита се събират за почти всички вносни стоки, а ако те са някакъв вид материали или полуфабрикати, платените налози се размиват в цените на получените продукти.

След 2007, когато България стана член на ЕС, отпаднаха митата за стоките, които се внасят от ЕС, а оттам и общата сума и делът им в държавните приходи.


Сега да се върнем към темата. Ако сумираме ДДС, акцизите и митата, които всяка година държавата събира от нас, ще получим едно доста солидно число. В бюджетите за 2011, 2012 и 2013 те са приблизително 74% от всички данъци, докато например подоходният данък (същият, който обикновено се възприема като основния данък), е едва 15%. Косвените данъци днес, казано без преувеличение, са основната опора на държавните финанси. Ако те отсъстваха, всички останали данъци трябваше да бъдат завишени четирикратно, за да се компенсира приносът им в държавните приходи.

Както обясних по-горе, тъй като косвените данъци се плащат само от крайните потребители, то тяхната тежест пада буквално върху всеки, който си купи нещо от магазина. Дори това да е някое малко момиченце, което си купува бонбон за 30 стотинки. В неговите 30 стотинки, ДДС е 5 стотинки и именно момиченцето ще го плати, а не магазинера, министъра на финансите или някой друг, защото ако момиченцето реши да не си купува бонбон, а да си спести тези стотинки, то държавния бюджет ще бъде лишен от 5 стотинки. Косвените данъци са данъци върху потреблението и без потребление те няма да съществуват.

В тази връзка ще спомена кои групи от боществото са истинските донори на държавния бюджет:

  • Нетни донори на държавния бюджет са всички, които работят в частни фирми.
  • Нетни донори са и всички самонаети, управители на фирми, земеделци, свободни професии и т.н.
  • Нетни донори са също така и всички безработни, които не получават социални помощи или някакъв друг вид обзщетения.
  • Нетни донори са и всички ученици, на които родителите им дават по няколко лева дневно за лично ползване. Всъщност ако изключим само най-малките деца, то всички непълнолетни са също нетни донори на държавата.
  • Нетни донори са дори тези, които укриват доходи, защото укритите доходи ще им спестят подоходните данъци, но не и косвените. Дори престъпниците, които са скрили милиони от разпространение на наркотици, трафик на хора и т.н., плащат ДДС и акцизи щом си купят кутия цигари или заредят гориво за автомобилите си.
  • Нетни донори, уви, бяха и всички пенсионери, преди бюджетът на НОИ да стане субсидиран от държавния бюджет.

Всички тези хора са много повече от милион и половина.

При толкова много донори, кои са хората, които не дават а получават пари от бюджета? На първо и второ място очевидно са държавните чиновници и онези частни фирми, които печелят обществените поръчки. След това са полицаи, военни, учители, журналисти в държавните медии, и всички други, наети на работа в обществени фирми и агенции. Също така всички, получаващи социални помощи, както и най-малките деца.

И накрая да обобщя: Времената, в които данъците са били само онова, което данъчните служители са вземали директно от хората, са отдавна отминали. Днес, видът и относителната тежест на налозите е съвсем различна от тази, която е била в миналото, заради постепенно растящия дял на косвените данъци. Всеки един от последните е данък не върху имащите или печелещите много, а върху широката публика т.е. основен данъкоплатец е обикновения човек, а не фирмите, които вършат събирането на данъците от името на държавата. Така че според мен, оценките за това кой дава и кой взема от държавата трябва да бъдат много по-премерени и особено лица, претендиращи за финансова компетентност, трябва да внимават с тях.