30 юли 2013

Хомо Авторитарикус III

Накрая искам да се спра на някои уточнения и примери за това, което писах в първите две части на статията.


1.

Предполагам, че мнозина биха се усъмнили в това, че българинът изпитва силен респект от властта и властимащите. Всеки ден сме свидетели на критики, негативни коментари, а често и на вулгарни изрази по отношение на политиците или властта като цяло, как тогава да вярваме, че българинът почита властта? Причината е много проста - критиките и псувните просто не противоречат на моето твърдение.

Ще го илюстрирам с един мисловен експеримент. Представете си, че утре правителството или народното събрание въведат още някое малоумно бюрократично изискване. Например решат, че заради пропуски в документацията, всеки който е плащал осигуровки през последните 10 години, трябва да занесе в НАП всички вносни бележки и платежни нареждания, с които си е превеждал парите. Ако не го направи в шестмесечен срок, плащанията му ще бъдат обявени за невалидни и ако иска да му бъдат признати трябва да съди НАП. Хайде да помислим какво ще се случи.

Тъй като огромен брой счетоводители така или иначе ще пазят въпросните бележки, то хората, които ще бъдат затруднени да представят листчетата, ще бъдат малцинство. Първата реакция на мнозинството ще е да сипе укори, че хората, които не си пазят бележките сами са си виновни, защото след като някой се е справил, то всички останали са били длъжни да го направят, особено ако са малцинство. “Моралът” ще отсъди в полза на първите, а вторите ще бъдат обвинени като “мързеливи”, “нехайни” и т.н. Ако мислите, че реакциите ще са с нещо по-различни, просто сравнете какви бяха те при една идентична ситуация, която се случи скоро - задължителната пререгистрация на всички фирми.

Прави или не, повечето и от едните и от другите ще се наредят на дълги опашки, за да занесат изискваните бележки в НАП, или поне за да направят скандал, без да се опитат да оспорят малоумността на изискването да вършиш едно и също нещо многократно, заради прищявка на властта. Ето това имах предвид, когато написах, че респектът и подчинението спрямо властимащите, висшите почти граничат с мазохизъм, а критиките и псувните към тях са само безобиден плач.

Дали има друг изход от мисловната ситуация, освен да занесеш безропотно исканите от теб бележки? Тук репликите ще бъдат, че ако не го направиш, ще изгубиш парите си или че ако не си съгласен, можеш да заведеш дело срещу НАП или държавата. И при двата такива отговора предписаното поведение е да се съобразиш с изискването на властта, но не и да не го изпълниш. Вместо това може просто да не занесеш нищо в НАП и да се откажеш доброволно от пенсионните и здравните си осигуровки. Има ли рацио в такова на пръв поглед ирационално поведение? Разбира се и аргументите за това са много. Първо системата на социално осигуряване е неефективна и несправедлива. Постоянните скандали около разхищение на средствата в нея, както и неспособността й да осигури минимален стандарт на живот на пенсионерите, я правят доста ненадеждна “инвестиция” за плащащите осигуровки. Второ, ако всеки инвестира парите, дължими за осигуровки, в нещо различно като например недвижим имот, то когато стане пенсионер, доходът му от него със сигурност ще бъде по-висок, отколкото пенсията, която ще получава от осигурителните фондове. Трето, дори ако неплащането на осигуровки бъде обявено за криминално деяние, то практиката на съда показва, че рискът осъденият да лежи в затвора е минимална. Вероятността да получи само условна присъда е почти 100%. Твърде малко от засегнатите ще се замислят над това.


2.

Относно твърдението ми, че българите уважават произхода ще спомена две неща. Първо, отношението към циганите в България е отвратително, почти без оглед на индивидуалните качества на някой от тях. Предразсъдъците и стереотипното мислене към целия им етнос са правило. Второ ще преразкажа една случка с майка ми, на която предполагам, че мнозина от читателите са ставали свидетели при подобни обстоятелства.

Майка ми, жена сериозно пострадала от икономическите реформи на “борците с комунизма”, които бяха на власт след 1989, силно мрази (поне според нейните думи) последния от тях - Бойко Борисов. Всеки път, когато той се появи по телевизията, за да обяснява кой кога за какво е бил виновен, тя изпада почти в ярост, като тирадата, която изнася, прави невъзможно да се чуе какво говори Бойко Борисов. Веднъж обаче, хитрите PRи на нашия wanna-be Пиночет, вместо него показаха по телевизията сестра му, която отговаряше на някакви предварително подготвени, угоднически въпроси. Досещте ли се каква беше реакцията на майка ми? Ако очаквате да кажа, че е изсипала поредната тирада, грешите. Майка ми, уви, изгледа интерюто със сестрата на Бойко Борисов, почти със зяпнала уста, като ме помоли да не говоря, за де не й преча да чуе нещо. Защо тази с нищо неизпъкваща женица (сестрата), доста семпла като лекар и доста ограничена интелектуално (което си пролича от интервюто), така грабна вниманието на майка ми? Нима по телевизията не са говорили много други лекари и интелигентни хора? Говорили са естествено, но нито едно от тях не е било сестра на Бойко Борисов, и именно последния факт, променя драстично авторитета им в очите на майка ми. Уважението й към произхода, както и на мнозинството българи, е очевиден.

Към същото твърдение мога да добавя и емпиричния факт, че деца на авторитетни родители биват силно толерирани в училищата и даже в университетите, дори без това да носи някакви облаги за толериращите. Пренебрежителното отношение към “селяните” (дума, превърната в обидна в българския език) е друг пример, въпреки че мнозинството от великите и влиятелни българи и в миналото и днес, произхождат от “села”, според сегашните разбирания кое е град и кое село.

Последният пример, който ще дам за твърдението, че произхода, физическата сила и привлекателност са основа на отношението, което получаваш в България, е фокусът на протестиращите пред парламента през юли 2013. От всички лица, които бяха отпечатани на плакатите и разнасяни из социалните мрежи, най-често се повтаряха тези на Делян Пеевски и Емил Иванов. Това ли са най-големите злодеи в държавата? Далеч съм от това да защитавам личните качества на някой от двамата, но нима Георги Геров, Ахмед Доган, Станимир Флоров и особено Бойко Борисов притежават някакъв по-чист морал от тях? През мандата на последното правителство, във властта бяха хора с много по-тъмно минало, при това на много по-важни постове от областни управители и шефове на ДАНС, защо срещу тях нямаше такива протести? И защо народния гняв се изля върху убийците на едно момче в Катуница, а подмина убийците на едно момиче в Перник и на един арестант пак там? Отговорът е много прост - Пеевски, Иванов и Цар Киро не са красиви и атлетични или не са етнически българи. Измежду всички възможни фокуси на ярост, изплуваха тези на непривлекателния, неатлетичния и небългарина, като всяко изкряскване срещу тях беше съпроводно и с тяхна снимка и епитети относно външния им вид, за да се илюстрира по-добре “правотата” му.


3.

Последното, върху което ще се спра е патриотичния шариат, както нарекох системата от правила за морал и нравственост, властващи в българското общество.

Хайде да започнем с това, каква небивала радост и екзалтация обхващат българите всеки път, когато бива завършен някой инфраструктурен проект, без значение каква ще е ползата от него. Радват се, че е построена магистрала до Бургас. Радват се, че има нова спортна зала в София. Радват се, че вече има метро, отново в София. Радват се, че ще има и нова АЕЦ в Козлодуй. А нима магистралата не беше построена за сметка на неизплатените заплати на хиляди работници? Или спортната зала не е ненужно скъпа, но за сметка на това слабо функционална? Или пък, че метрото не беше построено за сметка на благоустрояването на множество градове? Или пък, че АЕЦ няма да бъде безумно скъпа, и едва ли ще произвежда очаквания евтин ток? Подобни факти биват игнорирани. Критика на някое от горните начинания предизвиква присмех, обвинения в нихилизъм и понякога игнориране. Нима мизерстващия пенисонер на село не трябва да е горд, че живее в държава с магистрала от единия й край до другия? Не трябва ли да е щастлив, че когато селото му се е превърнало в руина, то столицата цъфти и процъфтява, .. чрез парите, с които трябваше да се построи канализация до дома му и да има работа за децата му, които сега живеят далеч от него?

Както написах в началото, всеки път, когато някой политик заяви, че ще бъде направено нещо “за България”, българите втренчват хипнотизирани погледи в него и в нещото, въпреки че само по изключение такива неща са били правени, за да спечелят всички от тях, но за сметка на това винаги чрез труда и парите на всички. Като роби, строящи египетски пирамиди, те пак вървят след вожда и пак жертват себе си и парите си, за да бъде България известна и прочута.

Дали всичко това е от невежство? Разбират ли мнозинството българи, че данъчната система скубе бедните, за да дава на богатите? Ако приемем, че мнозинството от тях нямат нужните знания по публични финанси, то какво да кажем за онези 7000 души, които всяка година се дипломират като магистри и бакалаври в икономически специалности? Само за последните 20 години това са почти 150 хиляди души. И те ли не разбират какво се случва в България?

Оправдание ли е невежеството, за стотици хиляди други интелигентни българи, които нямат икономическо образование, но не желаят да получат дори минимална финансова грамотност? Знам, че хуманитарните и технически науки са много важни. Без социология, филологии, изкуствознание, връзки с медиите, не сме за никъде. Ако не сме чели Чехов, Шекспир и Куелю сме неграмотни диваци, но проумейте, че публичните финанси са много по-важни от всичко това. Унижение ли е да знаеш какво е ДДС, кой го плаща и кой го получава? За българския елит и онези, които се възприемат като част от него, може би. Както писах в първата част на статията, знанието за парите е презряно знание в нашето общество. Не така обаче стоят нещата в обществата, на които искаме да приличаме.

Преди време попаднах на една статия от Стивън Кинг, Tax Me, for F@%&’s Sake!, в която освен реторични похвати и майсторска реч, се виждат и едни солидни познания за това как функционират пазарната икономика и welfare state. Защо му е на мултимилионера Стивън Кинг, който сам си признава, че купува радиостанции за развлечение, да чете за финанси, данъци и социално осигуряване? Нима това ще му помогне да напише следващия си роман? Вероятно е, но едва ли. Истинската причина е, че той живее в общество, където знанието за парите не е презряно и няма нищо общо с йерархичните зависимости и предразсъдъци на българското. За него не е унижение да знае какво представляват данъците и парите, кой ги дава и кой ги получава. Доста висока летва за българския елит.


4.

Дълъг и труден е пътя към благоденствието. Мнозина са го извървяли, а мнозина други още се лутат из него. От 1948 до 1971 годините са 23, също толкова са и от 1990 до 2013. В единия случай те стигат на Германия да излезе от най-страшното си разорение и да стане пример за подражание дори на бившите си врагове от войната, в другия бяха достатъчни на България, само да стигне до безпътие. През 1948 германците са тръгнали по правилния път на свободата и либерализма. Кошмарните последици от централизма и боготворенето на нацията, доста са им помогнали, да видят кой е той. През 1990 ние тръгнахме в обратна посока - към свръхцентрализъм и селективна свобода. Истеричното рушене на всичко, свързано с тоталитаризма, не ни направи модерна държава, а ни върна в докомунистическите времена на принуда, социално разслоение и предразсъдъци.

Не националната сплотеност ни е в недостатък днес, а индивидуалната свобода. Няма нужда от призоваваме духовете на Ботев, Левски, Раковски, чиито портрети ни гледат отвсякъде напоследък. Оставете ги на мира, те се бориха за друго, днешните си проблеми трябва да преодолеем сами, не те. Решението не е да изберем правилните, морално чисти и справедливи лидери и да им връчим абсолютна власт да се разпореждат с нас. Трябва да бъде премахната цялата централизирана система, колкото и плашещо да звучи това. Това за съжаление ще остане задача на следващото поколение българи, защото сегашното не успя да я постигне.

29 юли 2013

Хомо Авторитарикус II

(продължение от Хомо Авторитарикус I)

Фактът, че не живее в обещания рай и че благоденствието все се отлага за следващото поколение, Хомо Авторитарикус си обяснява не с малоумната система, в която той е колелце, а с това, че заради нечия вина или предателство, провали идват един след друг. Виновникът и предателят играят централни роли в драмата на живота му и към тях отношението е специално. Проблемите не се решават чрез предвиждане, избягване, преодоляване, а само чрез намирането на виновник.

Подсъзнателният страх, да не бъде посочен като виновен за поредния провал, е направил професии като полицай, съдия, прокурор и адвокат изключително популярни в обществото на ХА. В неговите представи това са професиите, които решават кой е прав и кой крив и той непрекъснато се взира в работата им, укорява ги или им ръкопляска според ситуацията. За него те са хората, които трябва да притежават най-чист морал и никакви компромиси не трябва да се допускат, дори когато това би им пречило да работят или дори да налага да изпълняват невъзможни неща.

“Поуките”, които извлича от всеки провал, са трудни за следване правила за поведение, които смазват индивидуалността му и му пречат да е нещо друго, освен колелце в системата. Моралът и нравствеността не са оставени на личния избор, те винаги се отнасят за всички, и особено за другите. Идеологията на обществото му е патриотичен шариат и пирамидата - това е всеки ХА поотделно.

Обществото на ХА притежава изключителна способност да се “самоочиства” от непригодни за него индивиди. Всеки който е различен е нежелан и подканян да си иде. Най-нежелани са онези, които имат неправилен произход, които се възприемат като слаби и които отказват да се съобразяват с властта на висшите и патриотичния шариат на системата. Изолирането, остракизмът, социалната изолация, игнорирането - това са методите, чрез които ХА най-често наказва виновните и предателите и само времето, в което живеем го възпира да се разправи физически с тях. Несъгласните да следват неговия морал са заклеймени като нискоинтелигентни или дори като хора с психични отклонения. Садизмът спрямо низшите, които са най-честия “виновник” за провалите, и нечувствителността към чуждото страдание, са не просто допустимо поведение, а благодетели, които силно се ценят от ХА.

Членовете на елита на подобно общество са не по-малко тесногръди, отколкото са и низшите слоеве. Арогантността и безпардонността на овластените, се подхранва и окуражава от хипнотизираните погледи, с които ги гледат стоящите на следващото стъпало в йерархията. Властта на малобройната политическа и икономическа върхушка, се крепи на цяла армия от чиновници и лакеи, на които тя гарантира, че ще бъдат с едно стъпало по-високо от останалите и с голи обещания, че някога ще ги приеме при себе си. Те не могат да проумеят, че живеят в един изкуствен свят, в парник, който е създаден за тях, и в който им е гарантирано, че ако не роптаят, няма да изпитат несгодите от живота на низшите. Готови са да защитават на всяка статуквото, защото за тях то е справедливо и заради страха си, че ако излязат от парника и се опитат да имат собствен живот, това може да ги постави при низшите.

Както написах в началото, ХА не е български патент. По-голямата част от света живее в “пирамиди”, като нашата, и които се различават само по идеологиите, които ги оправдават и по лицата, които са в тях. Погледнато исторически, всички общества, дори най-либералните, са били някога такива пирамиди и е логично да се предположи, че някога и ние ще срутим нашата, за да заживеем свободно. Едва ли обаче това ще стане лесно и безболезнено. Мнозина други са се опитвали многократно през последните сто години да направят същото и са се сгромолясвали обратно в мизерията. Кризите в Гърция, в арабския свят, по-рано в Аржентина и Турция, не са просто икономически катаклизми, а и примери как пътят към модерността е труден и мокър от сълзи и кръв.

Втренчването ни в измислени икономически цели, зададени от политиците, и които медиите, пълни с журналисти-тамагочита, повтарят като папагали, няма да ни осигури благоденствие. Пътят е доста по-различен и дори парадоксален от гледна точка на морала, който ни е премазал с тежестта си. Пътят накратко е “всекиму - неговото”. Всичко, което някой е създал, трябва да остава за него и само той да решава какво ще прави с него. Трябва да се премахне гигантската машина за преразпределяне, която скубе от едни, за да даде на други. Така е справедливо, така е и ефективно.

Не е правилно бедните да бъдат обвинявани за бедността си, когато данъчната система е рестриктивна за мнозинството. Не е точно да се обвиняват безработните, че са мързеливи, когато безработицата е над 15%. Не е умно да следваш лидери, които те обливат с патриотични речи и ти говорят как България е във възход, след като очевидно въпросната “България” не включва теб. Думите “България”, “българско” и “българи” трябва да бъдат забранени за използване от политици и трябва да се налагат сериозни санкции при нарушение. Колко по-различно ще звучат речите им тогава!

Няма как данъчна система, която взема от бедните повече, отколкото от богатите, да доведе до друго, освен до пропаст между едните и другите. Няма как да се постигне благоденствие за всички, след като данъците на всички се харчат за издръжката само на един град. Няма как да се даде шанс на възхода, докато в безмозъчни бюрократи е съсредоточена огромна власт. Така просто няма да стане, никога и никъде не е и ставало.


(продължава)


21 юли 2013

Хомо Авторитарикус I

Вече почти пет години общество ни се опитва да оцелее и излезе от пропастта, в която ни хвърли една икономическа криза. Въпреки, че кризите са измежду най-нормалните икономически явления, то тази в България предизвика небивали отчаяние и покруса, и изглежда така, сякаш никога няма да свърши. Представата за това как трябва да изглежда излизането от нея, българите обикновено свързват с финансовото си замогване. Аз обаче мисля, че бедността не е нито причината, нито диагнозата на болестта, която ги е повалила. Защото ако въпреки празните си джобове, повечето от тях имаха по-рационално поведение, нямаше да се стигне до тази грозна картина, която представлява битието им в момента. За съжаление, ирационалността на българите не е просто случайност или резултат от невежество, а започва от куп дълбоко вкоренени предразсъдъци, които те намират за правилни и защитават дори пред себе си, вярвайки че следвайки ги са били щастливи или че някога ще бъдат щастливи. Знам, че медиите, опитвайки се да угодничат на властта (*), дават примери как не само българите живеем тежко в момента, опитвайки се да убедят публиката, че управляващите са невинни за днешната ни мизерия. Но пропускат да споменат това, че има и много държави, където хората живеят добре и че несгодата за някой не е оправдание за нашите неволи. Фатализмът и примирението, които са сред споменатите предразсъдъци, са толкова силно загнездени в българите, че ще осигурят спокойни дни на още не един политик, който се е добрал до власт в България.

Не е задължително предразсъдъците да са нещо лошо и ретроградно, но когато те станат причина за вредни практики в икономиката, тогава цялото общество е обречено на мизерия. Масовият потребител в България изключително рядко се ръководи от интереса си и само по изключение постъпва така, че да получи максималното или поне справедливото за себе си. Уви, дори разбирането му за това кое е негово и кое чуждо е странно. Не мога по друг начин да си обясня защо купища пари ежедневно биват давани на лица със съмнителна полза и репутация, за съмнителни каузи, и то с лекотата, с която в миналото са правени жертвоприношения в името на примитивни идоли. Българите трудно проумяват, че ако нещо е тяхно, то те имат право дори да го изхвърлят на боклука или изгорят в камината си ако пожелаят, и никаква “висша” кауза, за която някой ги придумва да го дарят, не си струва, ако от нея няма да имат полза и те. Винаги, когато някой издигне лозунг “За България” те са готови да застанат зад него без дори да попитат дали тази “България” от лозунга включва и тях.

Мнозинството българи според мен са частен случай на един особен архетип, който ще нарека “Хомо авторитарикус” и който ще опиша в тази статия. Понятията, които използвам са условни, “архетип” означава нещо съвсем различно, то е термин въведен от К. Г. Юнг за съвсем различни неща, но значението на думата ми харесва и най-добре съответства на това, за което говоря.


Какво е Хомо Авторитарикус? (**)

Хомо Авторитарикус силно прилича на магнитче със заоблени краища и ръбове, няколко бразди от очукване и дефекти, които го правят уникално, но тези негови особености са пренебрежими, защото то на първо място е магнит и се различава от останалите вещи по това, че има северен и южен полюс. Както и при истинските магнити ако двама Хомо авторитарикуси (ХА) се озоват един до друг, то те се слепват плътно, като северният полюс на единия застава до южния полюс на другия. А ако се съберат много ХА задно, се образува стабилна купчина, в която за всеки северен полюс е залепен южен. Тази проста схема представя най-важната характеристика на ХА - да подрежда хората около себе си на висши и низши спрямо самия себе си.

“Силата”, която слепва авторитарикусите, е куп от предразсъдъци по отношение на произхода, физическата сила и привлекателността - все характеристики силно ценени в традиционните общества. ХА вярва, че бъдещето на всички е предопределено от миналото им. За ХА ако някой е роден в Драгалевци, София, той трябва да стане началник, ако е роден в Научене, новозагорско - трябва да се занимава със земеделие, а ако се е родил циганин - трябва да напусне България, защото е излишен. Ако има здрави мускули другите трябва да го уважават, ако е привлекателен трябва да стане лидер, ако е грозен, сигурно ще стане престъпник. В “пирамидата” от авторитарикуси всеки знае своето място и постоянно го преоткрива като се сравнява с останалите. Животът на ХА не е построен върху стремежите и желанията му, а почти само върху сравняването с другите. Той не смята че животът е време, през което може да върши полезни неща за себе си или за приятелите си и да бъде щастлив, а социална игра, театрален спектакъл, в който е важно да не бъде унижен, да не стане за срам и да не се покаже като един от низшите.

Не просто желанието за доминация на висшите е причината за слепването на магнитчетата и не просто техния произход и сила определят здравината на връзката между ХА. Стремежът към подчинение и чувстването за част от някаква общност на низшия, са другата й половина, която най-точно може да се сравни с мазохизъм.

Ако си част от “пирамидата” на ХА, то ти живееш без риск от социална изолация и финансова несигурност дори на ниските й стъпала, затова нейните членове се стремят да я запазят на всяка цена. Този си стремеж, те най-често наричат “патриотизъм”, “морал”, “национален” или друг колективен интерес, колкото и гротескни и извратени да са такива сравнения. Чувстват се сигурни в нея, въпреки мизерията в битието, която им носи тя. Авторитарикусите съществуват, почти единствено за да я попълват с нови винтчета и тухли и съвсем логично смятат, че всички останали обществни йерархии трябва да следват нейната подредба.


Йерархията на богатството според Хомо Авторитарикус

На първо място от останалите е “йерархията” на богатството. За ХА богатството не е резултат от труда и интелекта, а свещено право на силния, привлекателния и началника да притежават повече от слабия, грозния и подчинения. За ХА парите не са нещо, за което той трябва да се бори. Те трябва да дойдат сами, без усилие, защото началника заслужава повече, а подчинения - по-малко. Няма сила, която да спре ХА, добрал се до обществен пост да присвоява общото, което е във властта му. За него, кражбата от низшите не е несправедливост, обратното - присвоявайки тяхното, той възстановява хармонията в природата. За ХА е напълно нормално обществото да е разделено на елит и неелит и обществения ред да е такъв, че да гарантира на елита, че той няма да изпита несгодите на живота на неелита.

Висшите имат право да създават икономически “стратегии”, “планове”, “концепции”, имат право да решават колко ще получават низшите, за какво ще си използват парите и т.н. Няма никакво значение дали висшите са се провалили десетки пъти да осигурят обещаното благоденствие, низшите пак трябва да им гласуват доверие, стига да бъдат сменени няколко лица, който са били свързани с провала. Те дори не могат да си представят обществото си, без някой да крои грандиозни планове и стратегии в него, за тяхна сметка и със собствените им пари.

Знанието за парите е презряно знание. Елитът не се вълнува от макроикономически показатели, от данъци, финанси, маркетинг, мениджмънт. Той дори демонстрира показно невежество относно такова знание. Не е негова грижа как ще се намерят парите за охолния му живот. Те са длъжни да дойдат отнякъде, просто защото са му нужни. И ако това не стане от самосебе си, то трябва държавната машина да ги осигури, защото нейната най-важна задача, преди всичко останало, е да осигури благоденствието на висшите, без значение битието на низшите.


Йерархията на знанието според Хомо Авторитарикус

Следващата йерархия е тази на знанието. За ХА не е нужно да си умен, за да станеш началник, обратно - ставайки началник ставаш умен. Няма нужда от образование, нито от четене на книги, защото самото издигане в йерархията те прави по-умен. Дипломата трябва да следва поста, а не поста дипломата. Ако си началник имаш право да поучаваш подчинените си дори за личния им живот, защото важността на думите не идва от истината в тях, а единствено от това кой ги е казал. Важно е единствено да нараства речника ти от заучени фрази и наръча от патетични пози, нужни за ситуации, в които трябва да се изявиш, защото реторичните умения са измежду нещата, които те отличават от низшите.

Точните и техническите науки също са част от презряното знание. Те са коварни защото са безпристрастни и не се нуждаят от мнението на авторитета. Трудно ще изпъкнеш със знание там, където няма релативизъм в истината. Точните науки дават равноправие на всеки, а равноправието между низшите и висшите е най-тежкия грях в пирамидата на авторитарикусите. Ако си приел себе си за аутсайдер, то ти нямаш нужда от друго знание и образование, освен това, което е отредено за твоето място в обществото. Ти може да станеш инженер, ядрен физик, счетоводител или механик, но не бива да поглеждаш към правото, социалните науки и мениджърството. Стремеж към тях, ще ти донесе само подигравки и ехидни коментари.


Йерархията на секса според Хомо Авторитарикус

Третата йерархия е тази на секса. Да си началник е секси. Да имаш власт, означава да си първокласен мачо, и мокрият сън на всички жени, дори да са непълнолетни. Изневярата, безразборните флиртове и принудата, като начин за получаване на секс, са свещено право на висшия, а удовлетворяването на нагона му - незименно задължение на низшия. Трудно ХА приема равноправието на половете. Жените за него са почти изцяло само инструмент за удоволствия. Жена-лидер или дори просто равноправен колега е непростима обида за него. Няма как да бъде приета, освен ако нейната личност не бъде профанизирана в съзнанието му и пред останалите - че е съпруга или любовница на някой мъжкар, че е кариеристка, израстнала в йерархията по нечестен начин, или просто че е назначена от политически причини.


(продължава)


------------

* По-голямата част от статията писах през февруари и под “управляващи” имах предвид правителството на ГЕРБ.

** Основната идея за статията, взаимствах от Теодор Адорно и Ерих Фром (The Authoritarian Personality), моят принос е съвсем малък. Ако искате да проверите колко авторитарни сте Вие, погледнете теста на Адорно: F-test