27 декември 2014

За клетата българска наука

Преди известно време, докато ровех безцелно из интернет, попаднах на уебсайта на Историческия факултет на Оксфордския университет. Още на заглавната страница, оксфордските историци са се похвалили, че техният университет има “може би най-големия брой учени и преподаватели по история в целия свят” (“The university has perhaps the largest number of scholars and teachers of history in the world ...”). Любопитно ми стана колко точно са тези учени и преподаватели в може-би най-големия исторически факултет в света. Оказа се, че са осемдесет и девет, и всички са изброени в една от вътрешните страници на уебсайта. От тях 14 са в катедра “История на Изкуството”, по няколко се занимават с история на медицината, история на науката, история на Южна Азия, на Африка, на Америка, съвременна история на Китай, история на Япония, на Южна Америка, история на Русия, история на юдаизма, история на Ренесанса, както разбира се и с “по-общите” дисциплини като средновековна история, съвременна история и антична история. Накратко казано, за всяка точка от земното кълбо, в Оксфорд има специалист, който се занимава с нейната история.

Бидейки типичен българин, обичащ да се сравнява със западноевропейците, реших да проверя колко историци преподават в някой наш университет. Естествено първият, за който се сетих е Университетът (както обичат да го назовават възпитаниците му) - Софийския Университет “Климент Охридски”. Очаквах, че предвид ранга на СУ (240ти в Европа), сравнен с Оксфорд, може би ще видя 20, 30 или 40 преподаватели, но за мое учудване открих, че в историческия му факултет преподават и развиват научна дейност осемдесет и осем души. Не знам как ви звучи на вас това число, но след като бях разгледал сайта на Оксфродския университет, изпаднах в сериозно недоумение. Какво работят всички тези хора?? И ако не друго, то поне защо не са се похвалили, че в България се намира втория по големина исторически факултет в света, отстъпващ по численост на Оксфорд, само с един професор? Между другото, може би понеже историята е хуманитарна наука, а не точна, на уебсайта на Историческия факултет има едно недоглеждане - ако се сумират преподавателите по катедри, се получава по-голямо число от това, което е посочено в общия списък на академичния състав. Може да звучи като дребнаво заяждане, но пък на сайта на Оксфордския университет такова разминаване няма.

Продължих със сравнението в по-дребни детайли. Вглеждайки се в списъка с оксфордските историци забелязах, че има само трима, който се занимават с история на Британската Империя, един от които се занимава и с история на Британския Комънуелт (a.k.a. Общност на нациите). Четирима други пък са специализирали съвременна британска история. Т.е. само седем души изучават и се занимават с историята на най-голямата държава, съществувала някога, въпреки че тя им е родина. За разлика от тях в СУ 21 души са академичния състав на катедрата “История на България”, отделно 11 други са в катедра “История на Византия и балканските народи”, а още 10 в “Стара история, тракология и средновековна история” - мнозина от които също се занимават с делата на буйното българско племе. И нито един, който да се занимава с история на изкуството, на медицината, с история на Южна Азия, Китай, Япония или Латинска Америка. Просто гледайки тези числа, някой може да остане с впечатление, че майка България е произвела славна история, колкото народите на 7-8 британски империи. В СУ четиридесет души вършат онова, което по оксфордски стандарти би било вършено, вероятно от двама или трима.

Не смятам историците в СУ за най-големия проблем на България. Не ги смятам дори за някой от големите й проблеми. Надявам се някой ден от Историческия факултет на СУ да излезе българския сър Арнълд Тойнби. Но сравнението на тяхната дейност с тази на колегите им в някой престижен университет, е един крещящ пример за това как се пилеят пари в България. Историците в СУ не са онези, заради които ще фалира държавата, но те са една от капките във вира на безцелното разхищение на обществени средства. След като не могат да предложат образование ако не като качество, то поне като обхват, съпоставим с курсовете в Оксфорд, защо се налага българското общество да издържа равен брой “научни сътрудници” с този в престижните университети?

Ако разширим темата трябва да се запитаме кому са нужни всички тези десетки хиляди кърлежи, които са обрасли държавния бюджет и които имат претенции, че са интелектуален, културен или спортен елит, и като следствие, че обществото им дължи издръжка? От всички тези, окопали се в държавни и квази-държавни служби и агенции - за спорт, култура, туризъм, образование, изкуство и прочее, които пилеят данъците, събирани от хора с доходи много под техните. Ето например БАН - черна дупка за обществени средства без аналог в западна Европа, годишно струва на данъкоплатците над 70 милиона лева. Съмнителното като качество образование, предлагано от СУ - 42 милиона лева. Министерството на спорта, също без аналог в Западна Европа - 72 милиона лева. Всъщност българската “наука” и “висше образование” ако бяха фирми, оставени да се издържат от продукта, който произвеждат, биха фалирали след няколко месеца. Например заради очевидно неефективни правила на финансиране, всеки пети студент в момента учи “Право”, а още толкова учат в икономически специалности. Имайки предвид дела на хората с висше образование може да се каже, че ако това съотношение се запази, след десетина година у нас всеки петнадесети ще е адвокат.

На теория “парите следват студента”, но на практика университетите получават гарантирано все по-големи субсидии без оглед на това какво вършат. Ако парите наистина следваха студентите, то всяка година българския държавен бюджет трябваше да превежда милиони левове на университети в Германия, Великобритания, Холандия и т. н. защото всяка година хиляди българи избират да учат в чужбина, а не в българските университети.

Всъщност лаконичен отговор на това каква грижа трябва да полага обществото за подобни хора е дал преди около 150 години един британски философ: “Обществото не дължи на никого триста лири годишна издръжка, освен ако той не притежава държавни облигации за 10000 лири с купон 3%” (Дж. Стюард Мил - “Утилитаризмът”). По времето на Дж. Стюард Мил и британския бюджет, както българския в момента, е бил налазен от “елитни” членове на обществото, затова оценката му може би звучи крайно. Но дори от една по-толерантна позиция е логично ако не очакваме от университетските преподаватели финансово да се издържат, то поне разноските за тях да са съпоставими с това, което създават. И не е задължително да си “безкултурен”, “безпросветен” или дори “бездуховен”, за да държиш сметка защо са толкова големи разхдите за българска наука и висше образование, след като очевидно голяма част от тях се пилеят.

Освен с преподаване естествено, университетите се занимават и с наука. За съжаление рядко чуваме нещо за някой учен в България, и може би така е най-добре. Защото когато има нещо за чуване, то или е запомняща се феерия от някой докопал се до политически пост научен сътрудник или някоя унизителна статистика, че например българската наука е на първо място в света по плагиатство. Защото тези учени твърде често са хора, недали нищо на света, но много чувствителни към това какво света е дал на тях. Като онзи професор по политология, но с талант и в химията, който ранжира нобеловите лауреати по полезност. Чист късмет е, че същия учен шоп може би не знае, че Джон Атанасов два пъти е идвал в България и е награден с комунистическите ордени “Кирил и Методий” и “Народна Република България”. Слава богу че българските хуманитаристи са скарани с точните науки, както стана дума по-горе, иначе жална му майка на изобретателя на дигиталния компютър. Сигурно щяха да се изредят професори по социология, право и европеистика да обясняват на учениците колко безполезен е бил той за света и науката.

А всъщност България е дала немалко учени на света. Едва ли има някой, който да не е чувал за Джон Атанасов или Карл Джераси, но може би има такива, които не знаят за професор Звезделина Станкова, която през 2011 спечели награда за най-добър преподавател по математика в САЩ. Но те почти всички са станали това което са, далеч от България, от българските университети и от държавните субсидии за висшето ни образование. България не може да окаже друг принос към техния успех, освен най-много генетичен. Тя може да създава само чиновници, началници и гласовити нули.

Накрая ще приключа с един виц от времето на комунизма, който ми изплува в главата, като сравнявах Софийския университет с Оксфорд. Извинявам се, че е стар и безвкусен, ще даря пет долара на някоя благотворителна кауза за причиненото прозяване на онези, които го знаят.

В N-ското машиностроително предприятие дошла на посещение японска делегация от високотехнологичен концерн. Сред каламбурите, шегите и глупостите, обичайни за такива срещи, директорът на българския завод попитал японския си колега колко души работят при него. Японецът казал “Трима” и от учтивост попитал а колко работят в нашия завод. Българинът отговорил “Четирима”. Цяла нощ обаче не могъл да мигне и се питал “Защо го излъгах човека, защо не си признах, че при нас работят 1300 души, от които 700 администрация?”. Японецът обаче също не могъл да заспи и цяла нощ се питал “Какво работи този четвъртия??”.

02 юли 2014

Кой е Бойко Борисов

  • Има преувеличено чувство за собствена важност (например преувеличени постижения и таланти, очаква да бъдат признат като по-висш без съизмерими постижения).
  • Обзет е с фантазии за неограничен успех, власт, блясък, красота, или идеална любов.
  • Счита, че е "специален" и може да бъде разбран само от, или трябва да бъде свързван само с хора или институции, имащи специален или висок статус.
  • Изисква прекомерно възхищение.
  • Има чувство за вродена правота.
  • Егоистично се възползва от другите, за да постигне целите си.
  • Липсва му емпатия (съчувствие към останалите).
  • Често завижда на другите или вярва, че другите му завиждат.
  • Държи се арогантно, надменно, снизходително, или презрително.

Изброените по-горе точки са деветте симптома, според Световната Здравна Организация, на Нарцистичното Разстройство на Личността (Narcissistic Personality Disorder). За да бъде определен някой като клиничен нарцисист, е нужно да притежава поне пет от от тях. Ако откривате много от тях в личността на Бойко Борисов, значи и вие като мен смятате, че бившия ни министър председател и настоящ най-известен политик в България е всъщност човек със сериозно разклатена психика, чието поведение не се определя от рационално мислене, а от импулсите, на нарцистичното му разстройство.

Кой е нарцисистът?

Той е чаровникът, който Ви съблазнява, за да ви използва. Той е харизматичният лидер, който си проправя път с лакти. Той е диктаторът, който унищожава народа си, за да угоди на егото си или на страховете си. Нарцисистът е лошия герой във филма. Той е емоционалният вампир, който се "храни” със страховете и болките на другите.

Тъй като нарцисизмът не е психично заболяване, а само психично разстройство, за него не се пише много. Нарцисистът, за разлика от психично болния, не извършва девиантните си постъпки несъзнателно, напротив той напълно ги осъзнава и те му харесват. Защото неговото, ирационално за останалите поведение, е източник на нарцистично удовлетворение (narcissistic supply). Удоволствие изглеждащо понякога налудничаво, друг път смешно, а често и героично, но никога разбираемо за другите, защото неговите мотиви са единствено в главата на нарцисиста. Един от популярните изследователи на нарцисизма, Сам Вакнин, нарича нарцисизма "форма на изкуствен интелект”, защото всичко, което в нарцисиста прилича на нормално човешко поведение, всъщност е мимикрия, усвоена от наблюдение на останалите, психично здрави хора.

Уви за разлика от психичните заболявания, нарцисизмът е много по-упорит и труден за лечение, защото неговата основа - чувството за превъзходство на засегнатия, често му пречи да се довери на психотерапевт, смятайки го за нещо по-низшо от себе си. Ако нарцисизмът е достигнал фаза, при която дори и квалифициран лекар не е в състояние да помогне, той често се нарича "злокачествен нарцисизъм” (malignant narcissism), защото пациента си е купил еднопосочен билет към лудостта - път, от който връщане няма. При такъв случай, нарцистичното разстройство често се допълва от безпардонна арогантност, агресивност, садизъм и антисоциално поведение. Самият баща на психоанализата, Зигмунд Фройд, е приемал да лекува всякакви пациенти, с изключение на такива, при които лудостта има нарцистични корени.

Ако всичко в техните характеристики се ограничаваше само в нереалистична самооценка, нарцисистите нямаше да бъдат никакъв проблем за обществото. Уви тяхното поведение, свързано с набавянето на още и още нарцистично удовлетворение оставя само руини след себе си. Дали това ще са разбитите нерви на жертвите му, разрушени семейства, кариери или цели държави - това са нормалните резултати от поведението на нарцисиста.

Склонен е да разрушава организациите, от които е част, за да удовлетвори нарцистичния си нагон. Рационален спор с него е невъзможен, заради моралния му релативизъм и склонността му да изопачава фактите. Не понася критика, заради чувството му за превъзходство. Приема дори случайни реплики или действия, за персонални атаки срещу себе си и реагира на тях с нарцистичен гняв (narcissistic rage) и дълго планирани отмъщения. Често е замесен в нелегални деяния, защото за нарцисиста не съществуват други правила, освен неговите собствени.

Какво ще последва за България от лидерството на Бойко Борисов?

И заради невежество, а и защото българското общество е авторитарно, и силно почита мачовци като него, едва ли много хора си дават сметка, какво ще последва, ако Бойко Борисов се завърне на власт. Също така съвсем малко хора, с изключение на пряко засегнатите, си дават сметка, какво той вече свърши, докато беше министър-председател. Унищожаването на рехавата средна класа и опустошаването на обществените фондове, значат твърде малко за хората, които вярват, че той е Спасител, и за онези, които кроят планове да управляват в бъдеще заедно с него. Онези, които намират в него един забавен чичко, едва ли знаят, че при нарцисиста животът е театър в буквалния смисъл на думата. Нищо в неговото забавно поведение не е случайно, а резултат от някакъв негов план да получи това, от което най-силно има нужда - нарцистично удовлетворение. Забавна е единствено грандиозността на неговия план, защото въпреки, че намира себе си за най-умен сред останалите, нарцисистът почти винаги има само посредствен интелект.

А евентуално завръщане на Бойко Борисов във властта ще е много по-тежко за страната дори от предходното му управление. Както отбелязах по-горе, нарцисистът има много тънко чувство за обидчивост и е склонен да планира и извършва грозни отмъщения за всичко, за което вярва, че е бил нагрубен. Дори хора, които никога не са имали предвид да го обиждат или вършат нещо против волята му, могат да станат обект на негови девиантни постъпки, когато той е в позиция на власт. Няма никакво значение дали са били негови върли почитатели, дали са спали с портрета му под възглавницата си. Достатъчно е да са член на някаква обществена група, която той е намразил, да са родени в град, който той ненавижда или просто да са част от професионална гилдия, която той е преценил, че не му отдава нужното почитание. Тогава гневът на Зевс ще се стовари върху тях.

Единствено хората, които са налучкали как да се отнасят с него, могат да очакват, че ще бъдат облагодетелствани. Тези, които го ласкаят, които угаждат на прищявките му, които гласно одобряват налудничавите му идеи, ще спечелят от това, че той ще се върне на власт. Нарцисистът обича ласкатели и би направил всичко, за да получава тяхното одобрение. За другите ще останат, в най-добрия случай, само разбити нерви, а при по-неблагоприятен сценарий - разрушен бизнес, живот и здраве.

Бойко Борисов не е единственият нарцисист в България, който се е добрал до власт. Сергей Станишев и Ахмед Доган не са нищо по-различно от него, просто техните разстройства не са в толкова остра форма. Има и десетки хиляди други психопати, в парламента, на държавни служби, в бизнеса, в медиите или просто обикновени хора. Те всички вършат това, което нарцисистите обичайно вършат - да мачкат останалите, за да получат нарцистично удоволствие, като използват всяка предоставена им власт за това и всеки удобен случай. Няма по-деструктивна сила в нашето общество от нарцистичните импулси на една значителна част от членовете му. Те разрушават всичко, което другите градят, те остават ненаказани, дори често са възхвалявани, и това допълнително изостря лудостта им.

Повечето общества, на които искаме да приличаме, са преминали през подобни "нарцистични” периоди в историята си, водени от харизматични психопати. Хитлер и нацизмът често се сочат като пример за масов нарцисизъм. Някои не са успяли да излязат от него и да получат катарзис за масовата си лудост и до днес се лутат между кратки периоди на просперитет и дълги на разруха и депресия. Аз съм оптимист за България. Нейните приятели от Западна Европа, разполагат с всички тояги и моркови, за да я накарат да затвори тази луда страница в историята си. Един от малкото начини да бъдат принудени нарцисистите да действат според правилата, е когато те са наложени от някой, който наистина има власт над тях и не пропуска да им я демонстрира. Но след тези налудничави години българите ще се чувстват като след дълъг семеен живот с психопат, който се е хранил с емоциите им - с разбита психика, обезверени и убедени нихилисти. Такъв национален "махмурлук” пък може да се окаже, че ни е от полза. Ние сме нация, която обича да се хвали, че издържа на много алкохол.

=================

Литературата, която съм използвал:

"The ICD-10 Classification of Mental and Behavioural Disorders" World Health Organization

"Malignant Self-Love: Narcissism Revisited” - Sam Vaknin

Личният блог на Сам Вакнин и каналът му в Youtube

"Narcissistic Personality Disorder” в "Psycholgy Today”

Снимката е с източник e-vestnik.bg

29 май 2014

Социалната пазарна икономика

В частни разговори и от дискусии в социалните мрежи, установявам нещо странно - в България съвсем малко хора имат представа какво точно представлява един от фундаментите на западноевропейските икономики - социалната държава и каква е нейната роля за икономическия растеж. Не знам дали това се дължи на невежество, незаинтересованост или нещо друго, но се изумявам, че дори хора с научни титли и популярни икономисти убедено защитават маловажните си или причудливи разбирания, и вместо да се опитат да разберат социалната пазарна икономика в съществото й, се опитват да я напъхат в митове, в които може би само те вярват. Съдейки от това, което срещам из медиите, оставам с впечатлението, че в главата на масовия икономически “експерт” у нас, западноевропейските държави и България са нещо като опитни жонгльори и неопитен. Първите успешно жонглират с инфлацията, ръста на БВП, безработицата и т.н, а втория все изпуска по някоя, затова е толкова беден.

В тази статия, с една измислена история, ще се опитам метафорично да обясня какво представлява социалната пазарна икономика, и да разясня някои от иначе сложните механизми, които носят благоденствие на две дузини държави в Централна и Западна Европа.

Четири училища в град Х решили да дадат възможност на учениците си да се подкрепят по време на междучасията, като построят лавки за закуски в двора.

В трудово-професионалнотоучилище “Академик Колмогоров” решили да съберат от учениците пари, с които да построят училищна лавка, която да пече кифли за всички. Речено - сторено, лавката била построена и оборудвана с огромна съветска фурна за кифли, били назначени няколко пекари и продавачки, дори бил построен салон, в който учениците да си ядат кифлите когато навън е студено. В началото всичко било чудесно, в двора на училището се носел приятен аромат на печени кифли, учениците били щастливи, а пекарите - доволни, че имат препитание. Обаче след няколко месеца започнали да се появяват проблеми. Кифлите започнали или да не достигат или да остават непродадени в края на деня, като до следващия ден ставали студени и безвкусни. Около шестия месец грамажът им започнал да намалява, и след като училищното ръководство назначило ревизия открило, че пекарите крадели от брашното. Уволнили ги и назначили нови, но проблемите не спрели. Продавачите били груби, пекарите изнервени и недоволни от заплатите си, а учениците - недоволни от кифлите. В началото една кифла струвала 40 стотинки, но постепенно стигнала до 95 стотинки, като въпреки това училището подпомагало финансово лавката, за да не фалира.

В гимназията с изучаване на английски език “Джордж Уошингтън” подходили по друг начин. Определили няколко места в училищния двор, където поканили пекари от града да продават кифли за учениците. “Цената” на тези парцели била 10% от печалбата на всяка лавка. Тъй като нямало изисквания към пекарите какво да пекат и какво да продават, в училищния двор се появили както обикновени кифли, така и виенски, френски кроасани и всякакви други. За всеки вкус имало по нещо. Някои лавки, които не се оправяли добре с конкуренцията затваряли, но други идвали на тяхно място, така че учениците винаги имали избор. Една от пекарните се замогнала и построила лавки и на други места в града. Друга пък открила, че ще й излиза по-евтино ако пече кифлите извън училищния двор и ги доставя пресни и топли, а освободеното място превърнала в салон, където учениците да се хранят. При свободна конкуренция всеки сам намира пътя към успеха си, така било и с лавките в “Джордж Уошингтън”. Училището пък със спечелените пари направило приятни градинки около пекарните, така че на учениците да им е приятно докато се хранят.

В елитното училище по право и политикономия “Драгалевски чинари” се поучили от примера на първите две училища и решили, че частната инициатива е по-ефективна от колективизма, затова решили да имитират английската гимназия. За да покажат колко много са повлияни от нейния успешен пример също определили 10% от печалбата на пекарните като такса, но освен това въвели и други такси, като например “такса чист двор”, която пекарните били длъжни да плащат, за да чистят чистачките около тях. Всеки труд изисква заплащане, а при пазарната икономика безплатни неща няма, така разсъждавали директора и заместник директорите на “Драгалевски чинари”. На всичко отгоре директора на елитното училище поискал в частни разговори от пекарните и допълнителни “такси”, които да бъдат плащани лично на него, защото си строял нова къща и бил финансово затруднен. Тези допълнителни “такси” били нужни, за да бъде компенсиран директора за това, че въпреки че е гениален бизнесмен и сам би произвеждал кифли за целия град, обществения му пост го принуждавал да работи за една мизерна директорска заплата. Заради множеството скрити и явни такси, пекарните вдигнали цената на кифлите до 1.20 лева, което не се харесало на доста ученици и те спрели ги купуват. Тогава директора на училището бил пенсиониран, а новия въвел пределна цена на кифлите от 1 лев, която никоя пекарна не трябвало да надвишава. Изведнъж качеството и грамажа на кифлите паднали, а учениците започнали да се оплакват, че вкуса им заприличал на гипс. Провела се среща на училищното ръководство с възникналия междувременно Синдикат-на-производителите-на-кифли-в-гимназия-“Драгалевски чинари”, за да се решат проблемите. На тази среща било договорено кифлите да се произвеждат по стандарт за качество и грамаж а цените им да се регулират от общо събрание на училищното ръководство и синдиката. Положението обаче не се променило съществено. Кифлите си останали безвкусни, учениците недоволни, а между училищното ръководство и синдиката постоянно имало скандали, някои от които стигнали до съд.

В гимназията с изучаване на немски език “Лудвиг Ерхард” подходили по още по-различен начин. Таксата, която въвели за пекарните била не 10%, а 20% от печалбата им, само че парите от нея били раздавани на учениците във вид на купони, с които могат да си купуват кифли. После тези купони били осребрявани на пекарите от училищната каса, така че се получавал един затворен кръг. След три месеца учениците в “Лудвиг Ерхард” ядели най-вкусните кифли в града. Наистина, те стрували по 1.50 лева, но понеже част от тази цена, учениците получавали във вид на купони, тя не им се струвала кой знае колко висока. Освен това пекарните, понеже продавали кифлите си най-платежоспособния пазар в града (който бил такъв заради купоните, които учениците получавали) си купили най-добрите фурни и произвеждали най-много кифли. Те не само че отворили лавки и в други училища в града, но освен това изместили от доста места пекарите, които започнали бизнеса си от гимназията “Джордж Уошингтън”.

Горните примери илюстрират четирите подхода към икономиката, на които сме свидетели през последните години. Предполагам, че придирчивият читател би намерил известни несъответствия и неточни аналогии между примерите и реалните икономики, но както уточних в началото, историята е само за илюстрация.

При първият, подходът на държавното планиране, резултатите са добре познати на всеки българин, който помни времето на “зрелия социализъм”. Поради липсата на обратна връзка към производството, от страна на търсенето, произведените стоки твърде често са в недостатъчно или в прекомерно количество. Независимостта на производителя от потребителя прави така, че качеството на стоките е ниско (дори и развалените кифли ще се продадат някак си). Липсата на стимул за забогатяване пък убива инициативата и експериментирането с нови технологии (пекарната произвежда само един и същ вид кифли). Резултатът 45 години планова икономика в България не се отличава много от експеримента в училище “Колмогоров”.

При вторият, подходът на свободната конкуренция и минимална държавна намеса, недостатъците на първия са преодолени, като просто е оставено на търговския нюх на пекарите да определят колко и какви кифли да произвеждат и на какви цени да ги продават. Естествено не всеки притежава или успява да придобие търговски нюх, затова някои пекарни фалират и други заемат мястото им. Но от това пазарът на кифли като цяло печели, защото накрая остават само онези пекари, които произвеждат кифли, които успяват да продадат. Тоест те са с достатъчно добро качество и на достатъчно добра цена, така че учениците да преценят, че да разменят стотинките са за една такава кифла е изгодно. “Невидимата ръка на пазара”, както я нарича Адам Смит, разпределя благата по оптимален начин.

При третият подход, който всеки българин знае до болка, на псевдо-пазарната икономика, имаме доста неумела смесица от пазарна икономика, държавно регулиране и чисто институционални проблеми като бюрокрация и свързаната с нея корупция. Между другото този модел не е български патент. По света е познат по-скоро като “латиноамерикански”, заради нещастните опити на държавите от Южна и Централна Америка да наваксат икономическата си изостаналост, още от 30те години на 20ти век.

Какви всъщност са причините за провала на елитната гимназия:

  • Корупцията повишава цената на стоките и намалява тяхното търсене (при по-висока цена се купуват по-малко кифли), защото бизнеса е принуден да прави допълнителни разходи (подкупи), които естествено биват прехвърляни в цената на стоките му.
  • Корупцията облагодетелства един тесен кръг, от власт-имащи лица, но се отразява негативно не просто на купувачите и продавачите, а и на цялата икономика. Получените подкупи от чиновниците (които са печалба за тях) обикновено са няколко пъти по-малки намалението в обема на произведени и купени стоки (загуба за целия пазар), което предизвикват. Този привиден парадокс се дължи на т.нар. “ценова еластичност на търсенето и предлагането”.
  • Но дори въпреки корупцията, поне качеството на кифлите може да бъде добро, ако цената им не се регулира, което за съжаление се е случило в елитната гимназия, а се остави да я определи пазара. Чрез държавната регулация на цените се убива свободната конкуренция, защото цената е втория по важност параметър при потребителския избор.
  • Налагането на не-пазарни ограничения върху цените, логично обединява производителите в картел, защото бързо им става ясно, че могат да влияят върху тези цени само със съвместни усилия, уви не чрез пазара, а чрез правене на политика. А картелът е надгробния камък на свободната конкуренция и пазарна икономика.

Четвъртият подход е подходът на социалната пазарна икономика (термин въведен от Конрад Аденауер, за да не нарече някой друг същото “християнски социализъм”). Това е подходът на немското икономическо чудо, после адаптирано и в почти всички западноевропейски държави.

Преди да обясня, какво представлява тя, ще обърна внимание на нещо много важно - социалната пазарна икономика е микроикономически подход, а не макроикономически. Тя не държи сметка нито за лихвени проценти, нито за безработица, нито за ръст на БВП нито за бюджетен дефицит, външнотърговско или платежно салдо, а се концентрира върху това да направи местните фирми ефективни и конкурентоспособни, защото те са истинските градивни елементи на проспериращата икономика.

Обобщени, елементите на социалната пазарна икономика, според самия Ерхард са “два и половина принципа”:


1. Свободна конкуренция между фирмите, която се заключава в следното:

  • Липса на регулация в цените. Цените да се определят изцяло от свободния пазар без държавна намеса. Под такава регулация се има предвид не само държавна, а и наговаряне на цени от картели, браншови организации и други.
  • Лекота на навлизане във всеки един бранш на нови участници. Т.е. ако някой реши, че да произвежда нещо ще е много изгодно, да не срещне никакви трудности, да започне в действителност да го произвежда. елементарна - ако цените са високи (т.е. продавачите печелят много), то повече продавачи да навлязат в този пазар, така че цените да паднат. Следва да се добави и че условията за евтино кредитиране на започващи фирми също са от важно значение за премахване на бариерите на входа и изхода във всеки отрасъл.
  • Държавата противодейства на образуването на картели и монополи. Това условие е по-слабото. В твърде малко отрасли картелите и монополите могат да придобият икономическа власт, ако второто условие (за премахване на лицензионните режими) е изпълнено.

2. Наличие на платежоспособна маса от потребители. (*) Това на практика означава следното:

  • Ниска степен на социално разслоение (нисък Gini индекс).
  • Социални плащания към най-бедните слоеве на обществото.

2.5 Стабилна валута

Както отбелязах Ерхард не смята, че това условие е равностойно на предходните две, затова условно го нарекох “половин условие”. Тук е важно да се отбележи, че стабилност на валутата означава не толкова стабилност на курса й спрямо останалите валути, колкото ниската й инфлация. Високата инфлация е това, което най-бързо свива платежоспособността на населението и оттам проваля икономическия възход. Инфлацията е единствения макроикономически показател, за който Ерхард държи сметка.

Какво е рациото при социалната пазарна икономика? Как тя допринася за икономическия растеж?

- Социалните помощи се дават само в паричен вид, а не в материален (както прави елитната гимназия). Т.е. оставя се на получателя им сам да решава как ще ги изхарчи, по този начин да “възнагради” най-добрия производител. Раздаваните от държавата помощи например във вид на храни или въглища за отопление, ако и да имат същия резултат за получаващия ги, всъщност нарушават пазарния процес, защото избора на храните и въглищата е оставен на волята на чиновник, който дори да е честен и почтен като Майка Тереза и Махатма Ганди взети заедно, няма как да познае какви са потребностите на хората, които ще получават помощи, нито каква е тяхната склонност да платят толкова за храни и толкова за въглища. Социалните плащания могат да бъдат и в не-паричен вид (т.нар. “скрити социални плащания”), като например данъчни отстъпки за определени лица или по-ниски ставки на определени данъци, но и в този им вид те пак по нищо не пречат на свободния пазар.

- Свободната конкуренция, освободена от държавна регулация, монополи и картели, е начинът, чрез който парите на потребителите отиват в производителите или търговците в пропорция с качеството и цената на стоките, които предлагат. Никой не е принуден да купи от някого другиго, вместо от желания от него производител.

- Производителите нямат друг начин да получат пари за стоките си, освен чрез клиенти. Не се организират държавни поръчки и централизирани търгове. Защото дори най-прозрачният обществен конкурс, организиран от най-честните чиновници и спечелен от предложилите най-добра цена и качество производители няма нищо общо с пазарната логика. Единствено сводният избор на множество потребители измежду стоките на конкуриращи се производители е свободен пазар.

- Фирмите, предлагащи най-добра комбинация между цена и качество, печелят най-много от социалните помощи, затова социалното подпомагане на практика е държавна субсидия за пазарните “шампиони”.

- Същите пазарни шампиони са и фирмите, които имат най-сериозен шанс да изнасят продуктите си в чужбина.

- За да е траен ефектът от социалните помощи, е нужно инфлацията да е ниска, защото високата инфлация намалява покупателната способност на получаващите ги, а оттам и ефекта на субсидията за най-добрите производители се разсейва.

“Парадоксален” резултат от социалната пазарна икономика е, че европейските държави, където социалните помощи за безработни са най-високи, са измежду онези с най-ниска безработица. Те са и същите, които имат най-положително търговско салдо. Уви, намаляването на бедността, не е основна цел, а само страничен ефект от социалната пазарна икономика, защото тя преди всичко е механизъм за създаване на средна класа от собственици. Друг “страничен” ефект от СПЕ е прогресивната скала на данъчно облагане. Чрез нея се гарантира, че хората с най-ниски доходи няма да загубят от покупателната си способност заради държавни налози.

За да обобщя: социалните плащания не са вид милостиня за бедните, а много съществен икономически механизъм - “машина” за създаване на средна класа от собственици. Чрез пенсиите, помощите за безработни, за бедност, за отглеждане на деца и т.н. държавата косвено финансира пазарните “шампиони” - тези, които са най-конкурентни. При това финансирането се извършва по всички правила на свободния пазар - всеки пенсионер, безработен, майка и т.н. сам решава на кой продавач да даде парите си.


Приложима ли е социалната пазарна икономика в България?

Отговорът е “твърдо и без колебание ДА”. Въпреки, че едва ли ще станем лидери в машиностроенето, какъвто е бил резултата в Германия, има много други отрасли, които биха получили много сериозен тласък от нея и които биха станали локомотива на икономическото замогване на всички. На първо място е леката промишленост, особено производството на храни. Въпреки че най-приоритетното перо в разходите на всяко домакинство е храната и въпреки, че климатичните особености на България благоприятстват производството на всякакви земеделски продукти, пазарът ни е засипан с вносни стоки, които не само са с по-добро качество, но и са на по-ниска цена от местните. Бях много учуден да видя, че например полски сирена, кашкавал, дори и вино, много сериозно конкурират произведените в България.

За да стане това, лицензионните и регистрационни режими трябва да се ограничат до абсолютен минимум, както и разходите за регистрация на фирми да станат почти нула. Както споменах в една предходна статия, свободно плаващите цени не могат да бъдат прекомерно високи (от което има уплах в обществото). Ако трябва да се либерализира пазар, на който търсенето е слабо еластично, просто трябва да се остави известно време, за да навлязат достатъчно продавачи на този пазар, но в никакъв случай да се търси компромис между държавна регулация и свободен пазар. Ниските бариери за вход в даден бранш са универсалното лекарство против високи цени в него. Мнението на “експерти”, които прогнозират, че цената на енергията или на медицинските услуги ще скочат, ако тези отрасли се либерализират, струва колкото фиш за тото. Ако беше толкова лесно да се прогнозират свободно плаващи цени, същите експерти щяха да имат стандарт на живот, който нямаше да изисква да пишат забавни статии.

Рядкост са идеите в икономиката, от които печелят всички, а социалната пазарна икономика е сред най-добрите от тях. Тя е причината за немското икономическо чудо след края на Втората Световна Война и е “чудо” не само заради необичайния икономически ръст, който отбелязва ФРГ (през 50те години тя е единствената европейска държава, с по-висок ръст на БВП от СССР), а и защото променя фундаментално хода на историята за тази държава. Немците от милитаристична нация каквато са били 2000 години, се превръщат в търговци и технократи. Същата нация, която само две десетилетия по-рано е дала учебникарския пример за хиперинфлация, след Втората Световна Война става държавата с най-ниска инфлация сред развитите.


-----------------------------------------------------

(*) Тук “платежоспособни потребители” има особено значение. През 1948 в Западна Германия при средна, месечна заплата от 200 марки, едно яйце на черния пазар е струвало 4 марки, а чифт обувки - 700. Можем ли да приемем, че това са били “платежоспособните потребители”, които са осигурили клиенти на тогавашните фирми? Уви, да и обяснението е просто - свободния пазар, условно може да бъде оприличен на парламент, в който участват всички. В него всеки гласува с парите си и колкото повече пари има някой, толкова повече струва и гласът му. Ако в този “парламент” една шепа хора притежават голямата част от парите, а мнозинството - нищожна част, то тогава решенията ще се вземат на практика от групата хора, притежаващи многото пари. В реалния случай с пазара, цените на стоките ще се определят от платежоспособността на богатите и фирмите ще се конкурират само за тяхното потребление. Бедните ефективно ще бъдат извадени от пазарите в много отрасли, което от своя страна ще доведе и до отпадане на много от фирмите, които иначе биха се издържали от тях. Накратко казано - “платежоспособни потребители” са онези, които имат относително еднакви доходи и тези доходи позволяват те да участват (да “гласуват”) на колкото може повече пазари. Ако например в град с население 100 000 души, едно лице получава годишен доход от 1 милиард лева, а 99 999 - доход от 5000 лева, то в този град трудно може да се очаква, че ще има развит пазар на леки автомобили, освен на свръх-луксозните, които ще си купува лицето с доход от милиард на година. Ако обаче всички получават доходи между 10 000 и 20 000 годишно, то тогава е напълно логично да се очаква, че поне няколко автомобилни марки ще се конкурират за тези потребители.